Преди да дойде следователят, Иван дремеше легнал и пред него се носеха някакви видения. Така например той виждаше град — странен, непонятен, несъществуващ, с мраморни грамади, с извисени колонади, с блестящи на слънцето покриви, с черната, мрачна и безжалостна Антониева кула, с дворец на Западния хълм, потънал почти до покривите в тропическата зеленина на градината, с бронзови, пламтящи в залеза статуи над тази зеленина, той виждаше под стените на дървения град окованите в брони римски центурии.
В дрямката пред Иван се появяваше човек, седнал неподвижно в креслото, бръснат, с измъчено жълто лице, човек в бяло наметало с червена подплата, загледан с омраза в пищната и чужда градина. Иван виждаше и голия жълт хълм с празните стълбове с напречни греди.
А случилото се на Патриаршите езера вече не интересуваше поета Иван Бездомни.
— Кажете, Иван Николаевич, вие самият на какво разстояние бяхте от турникета, когато Берлиоз го смаза трамваят?
Едва забележима равнодушна усмивка трепна, кой знае защо, на устните на Иван и той отговори:
— Аз бях далече.
— А този, карираният, точно до турникета ли беше?
— Не, той беше седнал наблизо на една пейка.
— Вие помните ли добре, че не се е приближил до турникета в момента, когато Берлиоз е паднал?
— Помня. Не се приближи. Той седеше съвсем отпуснат.
Това бяха последните въпроси на следователя. Той стана, подаде ръка на Иванушка, пожела му скорошно оздравяване и изрази надеждата, че скоро пак ще чете негови стихотворения.
— Не — отвърна тихо Иван, — аз вече няма да пиша стихотворения.
— Следователят се усмихна учтиво и си позволи да изрази увереност, че поетът сега е в състояние на известна депресия, но скоро ще му мине.
— Не — отвърна Иван, като гледаше не следователя, а някъде в далечината, към гаснещия небосклон, — никога няма да ми мине. Стихотворенията, които съм написал са слаби и аз го разбрах.
Следователят се сбогува с Иванушка, събрал твърде важен материал. Като проследи нишката от края към началото, той най-сетне успя да открие извора на всички събития. Следователят не се съмняваше, че веригата започва от убийството на Патриаршите езера. Разбира се, нито Иванушка, нито оня, карираният, са блъснали под трамвая нещастния председател на МАССОЛИТ, никой не е допринесъл, тъй да каже, физически, да се намери той под колелата. Но следователят беше убеден, че Берлиоз се е хвърлил под трамвая (или е паднал под него) в състояние на хипноза.
Да, материалът беше много и вече се знаеше кого трябва да заловят и къде, но лошото беше, че просто нямаше начин да го хванат. Ще повторим, в триж проклетия апартамент №50 несъмнено имаше някой. От време на време този апартамент отговаряше на обаждания по телефона ту с много висок, ту с гъгнив глас, понякога се отваряше прозорецът, оттам долитаха звуци на грамофон. Но всеки път щом влезеха, не намираха абсолютно никой. А ходиха там вече неведнъж и по различно време на денонощието. Нещо повече, минаваха през целия апартамент с мрежа, проверявайки всяко ъгълче. Апартаментът отдавна беше под наблюдение. охраняваше се не само пътят от безистена през двора, но и задният вход, на покрива при комините дори беше поставена охрана. Да, апартамент №50 си правеше разни номера, но следствието беше безсилно срещу тях.
Така вървяха нещата до петък в полунощ, когато барон Майгел, с официален костюм и лачени обувки, влезе тържествено като гост на апартамент №50. Чу се как на барона му отвориха. Точно десет минути по-късно посетиха жилището, без изобщо да звънят на вратата, но не само че не свариха домакините, а, което беше вече най-странното, не откриха вътре нито следа и от барон Майгел.
Та, значи, както вече казахме, нещата продължиха така до събота на разсъмване. Тогава се притуриха нови и много интересни данни. На московското летище кацна шестместен пътнически самолет, долетял от Крим. Между другите пътници от него слезе и един много странен. Беше млад гражданин със страшна четина, немит от три дена, с възпалени и уплашени очи, без багаж и облечен твърде чудновато. Гражданинът носеше рунтав кавказки калпак, беше по пижама, наметнат с кавказки ямурлук и обут с чисто нови сини чехли. Щом слезе по стълбичката от самолета, някакви хора веднага отидоха при него. Те очакваха този гражданин и след известно време незабравимият директор на „Вариете“ Степан Богданович Лиходеев се яви пред следствието. Той привнесе нови данни. Сега се изясни, че Воланд проникнал във „Вариете“ под маската на артист, като хипнотизирал Стьопа Лиходеев, а после запокитил някак си същия Стьопа на дявол знае колко километра от Москва. По такъв начин се притури още материал, но от това положението стана не по-леко, а дори май малко по-тежко, защото беше вече очевидно, че да се обуздае личност, която прави номера, подобни на този, чиято жертва беше станал Степан Богданович, няма да е толкова просто. Впрочем Лиходеев, по негова собствена молба, беше затворен в сигурна килия и пред следствието се изправи Варенуха, току-що арестуван в жилището му, където се беше завърнал след безследно изчезване за близо две денонощия.