Там, в присъствието на всички, които бе пожелал да види, прокураторът тържествено и сухо обяви, че потвърждава смъртната присъда на Иешуа Ха-Ноцри, и официално се осведоми от членовете на Синедриона кого от престъпниците ще пожелаят да оставят жив. След като получи отговор, че това е Вар-Раван, прокураторът каза:
— Много добре — и нареди на секретаря веднага да го отбележи в протокола, стисна в ръка токата, която секретарят бе вдигнал от пясъка, и тържествено произнесе: — Време е!
Тогава всички присъстващи тръгнаха по широката мраморна стълба между стени от рози, излъчващи замайващ аромат, и заслизаха все по-надолу към дворцовата стена, към портата, извеждаща към големия, равно павиран площад, в дъното на който се виждаха колоните и статуите на иерушалаимския хиподрум.
Щом групата излезе от градината на площада и се изкачи на широкия, извисяващ се над площада каменен подиум, Пилат, който се оглеждаше през полуотворени клепачи, веднага се ориентира в обстановката. Разстоянието, което току-що бе преминал, тоест разстоянието от дворцовата стена до подиума, беше празно, но затова пък пред себе си Пилат вече не видя никакъв площад — тълпата го беше погълнала. Тя би заляла и самия подиум, и онова очистено пространство, ако не я задържаха тройната верига себастийски воини отляво на Пилат й воините от итурийската спомагателна кохорта отдясно.
И тъй, Пилат се качи на подиума, стиснал машинално в юмрук ненужната тока и присвил очи. Прокураторът присвиваше очи не защото слънцето пареше на очите му, не! Кой знае защо, не искаше да види групата на осъдените, които, той много добре знаеше — сега се изкачват след него на подиума.
Веднага щом бялото наметало с пурпурна подплата изникна високо върху каменната скала над брега на човешкото море, в ушите на невиждащия Пилат се блъсна звукова вълна: „А-а-а…“ Отначало тиха, породена някъде далече при хиподрума, тя стана гръмоподобна, задържа се така няколко секунди и почна да спада. „Видяха ме“ — каза си прокураторът. Вълната не заглъхна докрай, а неочаквано почна пак да се издига, олюля се, извиси се повече от първата и върху тази втора вълна като пяна върху морски талази сега се понесе свиркане, чуха се и отделни, доловими сред грохота женски стонове. „Качили са ги на подиума… — помисли си Пилат, — а стоновете са на жени, премачкани от напиращата тълпа.“
Той почака още известно време, защото знаеше, че никаква сила не е в състояние да накара тълпата да млъкне, докато тя не излее всичко насъбрало се в нея и не млъкне от само себе си.
Когато този миг настъпи, прокураторът вдигна дясната си ръка и последният шум на тълпата се стопи.
Тогава Пилат пое в гърдите си колкото можеше повече горещ въздух и пресекливият му глас се понесе над хиляди глави:
— В името на кесаря император!…
Сега в ушите му удари няколко пъти отсечен железен вик: войниците в кохортите, вдигнали високо копия и орли, страховито бяха изревали:
— Да живее кесарят!
Пилат отметна глава и я заби право в слънцето. Под клепачите му лумна зелен огън, от който мозъкът му пламна и над тълпата полетяха хрипкави арамейски думи:
— Четиримата престъпници, арестувани в Иерушалайм за убийства, подстрекателства към бунт и оскърбление на законите и вярата, са осъдени на позорна смърт — окачване на стълбове! Екзекуцията им ще бъде извършена след малко на Плешивия хълм! Имената на престъпниците са: Дисмас, Гестас, Вар-Раван и Ха-Ноцри. Ето ги пред вас!
Пилат посочи с ръка надясно, без да вижда престъпниците, но знаеше, че са там, на мястото, на което трябва да бъдат.
Тълпата отвърна с продължително бучене, изразяващо сякаш учудване или облекчение. Когато то утихна, Пилат продължи:
— Но от тях ще бъдат екзекутирани само трима, защото според закона и обичая в чест на празника Пасха на един от осъдените, по избор на Малкия синедрион и с потвърждение на римската власт, великодушният кесар император връща презрения живот!
Пилат извикваше думите и в същото време слушаше как боботенето отстъпва място на дълбока тишина. Сега до ушите му не долиташе нито въздишка, нито шумолене и дори настъпи миг, в който на Пилат му се стори, че всичко наоколо е изчезнало. Градът, който така ненавиждаше, е умрял и той стои сам, изгарян от отвесните лъчи, опрял лице в небето. Пилат задържа още малко тишината, после продължи да вика: