Стотици топове басма в най-различни десени бяха изложени по лавиците. Зад тях се извисяваха планини от хасета, коприна и сукно за фракове. Чак до дъното на магазина бяха наредени колони от кутии с обувки и няколко гражданки седяха на ниски столчета с левия крак в старата, опърпана обувка, а десния — в нова, лъскава, с която потропваха угрижено по килимчето. Някъде в друга част на магазина звучаха песни и свиреха грамофони.
Но Коровиев и Бегемот отминаха всички тези прелести и се насочиха право към мястото, където бяха разположени в съседство гастрономът и сладкарският щанд. Тук беше много просторно, нямаше напиращи към тезгяхите граждани с кърпи и баретки, както при басмите.
Нисичък, абсолютно квадратен човек, избръснат до синьо, с рогови очила, съвсем нова шапка, несмачкана и без петна по лентата, с лилаво пардесю и червеникави фини велурени ръкавици, стоеше пред щанда и заповеднически мучеше нещо. Продавач с чиста бяла престилка и синя шапчица обслужваше лилавия клиент. С добре наточен нож, който много приличаше на ножа, откраднат от Леви Матей, той сваляше от една тлъста, покрита с бисерни капчици есетра сребристата й кожа, подобна на змийска.
— И този щанд е великолепен — призна тържествено Коровиев, — чужденецът също е симпатичен — посочи той благожелателно с пръст лилавия гръб.
— Не, Фагот, не — отвърна замислено Бегемот, — грешиш, мили приятелю. Според мене на лицето на лилавия джентълмен нещо не му достига.
Лилавият гръб трепна, но сигурно случайно, защото нали не можеше чужденецът да е разбрал казаното от Коровиев и спътника му на руски.
— Добро? — строго питаше лилавият клиент.
— Бомба е — отговори продавачът, човъркайки кокетно с ножа под кожата.
— Добро обича, лош — не — продължаваше строго чужденецът.
Но нашите познати вече се бяха отдалечили от чужденеца с неговата есетра към края на сладкарския щанд.
— Горещо е днеска — обърна се Коровиев към младичката червенобузеста продавачка, но не получи от нея никакъв отговор. — По колко са мандарините? — осведоми се тогава Коровиев.
— Трийсет копейки килото — отвърна продавачката.
— Соленки са им цените — отбеляза с въздишка Коровиев, — ох, ох… — Той се позамисли, после подкани спътника си: — Вземи си, Бегемот.
Шишкото премести примуса под мишница, грабна от пирамидата най-горната мандарина, налапа я в миг заедно с кората и веднага посегна за втора.
Продавачката изпадна в смъртен ужас.
— Вие луди ли сте! — викна тя и пребледня. — Дайте си касовата бележка! Касовата бележка! — и изтърва щипката за бонбони.
— Душице, миличка, хубавице — засумтя Коровиев, като се навеждаше през тезгяха и смигаше на продавачката, — днеска се случихме без валута… какво да се прави! Но ви се кълна още другия път и в никакъв случай не по-късно от понеделник ще ви се издължим в чисто злато. Ние живеем тук наблизо, на Садовая, дето стана пожарът.
Като глътна и третата мандарина, Бегемот пъхна лапа в сложното съоръжение от шоколади, издърпа един отдолу и го глътна заедно със златния станиол, при което, разбира се, всичко рухна.
Продавачите от щанда за риба сякаш се вкамениха с ножовете в ръце, лилавият чужденец се обърна към бандитите и веднага стана ясно, че Бегемот не е прав: на лицето на лилавия не че липсваше, а по-скоро имаше нещо в повече — увисналите бузи и неспокойно шарещият поглед.
Съвсем прежълтяла, продавачката изкрещя страдалчески, та я чу целият магазин:
— Палосич! Палосич!
Клиентите от щанда за басми се втурнаха към крещящата, а Бегемот се махна от сладкарските съблазни и пъхна лапа в бъчвата с надпис: „Керченска селда екстра качество“, измъкна две селди, глътна ги и изплю опашките.
— Палосич! — отново се понесе отчаяният вик откъм сладкарския щанд, а на рибарския един продавач с остра брадичка ревна:
— Ти какво правиш бе, гадино?!
Павел Йосифович вече бързаше за мястото на произшествието. Той беше представителен мъж с бяла чиста престилка като на хирург и с щръкнал от джобчето молив. Павел Йосифович явно беше печен мъж. Като видя в устата на Бегемот опашката на третата селда, той моментално прецени положението, разбра абсолютно всичко и без да влиза в каквито и да било пререкания с нахалниците, замахна с ръка в далечината и изкомандва:
— Свиркай! И портиерът изхвърча през огледалните врати на ъгъла на Смоленския пазар и зловещо засвирка с всичка сила. Клиентите взеха да се трупат около негодниците и тогава се обади Коровиев.
— Граждани! — викна той с вибриращ писклив глас. — На какво прилича това, а? Позволете да ви запитам! Този беден човек — Коровиев успя да постигне още по-силно трептене на гласа си и посочи Бегемот, който веднага направи ревлива гримаса, — този беден човек по цял ден оправя развалени примуси; огладнял е… но откъде да вземе валута?