Павел Йосифович, обикновено сдържан и спокоен сега викна строго:
— Я да мълчиш! — и махна вече нетърпеливо към далечината. Трелите пред вратата гръмнаха по-весело.
Но Коровиев, без да се смущава от вика на Павел Йосифович, продължи:
— Откъде? Питам всички вас! Той е изнурен от глад и жажда! Горещо му е. Е, хубаво де, взел си нещастникът една мандарина да я опита. Мандарината струва всичко на всичко трийсет копейки. А те свирукат ли, свирукат като славеи напролет в гората, безпокоят милицията, пречат й на работата. Значи, на него му е позволено, а? — и Коровиев посочи лилавия шишко, от което на лицето на последния се изписа много силна тревога. — Кой е той? А? Откъде е пристигнал? Защо? Да не сме го молили случайно? Да не би да сме го канили, а? Ами, да, разбира се — крещеше с все сила бившият хоров диригент, разкривил саркастично уста, — той, видите ли, е с официален лилав костюм, целият е подпухнал от есетра, той е фрашкан с валута, а нашият, нашият, а?! Горчиво ми е! Горчиво! Горчиво! — взе да вие Коровиев като шафер на старовремска сватба.
Цялата тази ужасно глупава, нетактична и навярно политически вредна тирада докара Павел Йосифович до нервни тикове, но, колкото и да е странно, по очите на стълпилите се личеше, че у твърде много хора тя предизвика съчувствие! А когато Бегемот, притиснал към окото си мръсен и съдран ръкав, възкликна трагично:
— Благодаря ти, верни приятелю, че се застъпи за пострадалия! — стана чудо.
Едно много прилично, кротко старче, облечено бедно, но спретнато, едно старче, което си беше купило на сладкарския щанд три бадемови пасти, изведнъж се преобрази. В очите му лумна боен пламък, то се изчерви цялото, запокити на пода пакетчето с пастите и викна:
— Така е! — с детско тънко гласче.
После грабна таблата, изтърси от нея остатъците от разрушената от Бегемот шоколадова Айфелова кула, размаха я, с лявата си ръка дръпна шапката на чужденеца, а с дясната стовари с всичка сила таблата върху плешивата му глава. Звукът беше като на ламарина, хвърлена от камион. Дебеланкото взе да пребледнява, залитна и цопна по задник в кацата с керченска селда, вдигайки фонтани от саламура. Тутакси се случи и второ чудо. Паднал в кацата, лилавият изкрещя на чист руски език без какъвто и да било акцент:
— Убийци! Милиция! Бандити, ще ме убият! — изглежда, като последица от сътресението, той беше овладял внезапно и в съвършенство непознатия му дотогава език.
Тогава свиркането на портиера секна и сред тълпата развълнувани клиенти се замяркаха две приближаващи се милиционерски каски. Но коварният Бегемот плисна по сладкарския щанд бензин, както се плисват с тасче вода плочките в банята, и щандът се запали от само себе си. Пламъкът лумна и близна тезгяха, поглъщайки красивите хартиени панделки по кошниците с плодове. Продавачките с писък се дръпнаха от щанда и щом изскочиха иззад него, се подпалиха пердетата на прозорците, а на пода също пламна бензин. Клиентите веднага нададоха отчаяни викове, хукнаха да бягат от сладкарския щанд и стъпкаха вече излишния Павел Йосифович, а продавачите на риба побягнаха в индийска нишка с наточените си ножове към вратата на задния вход. Лилавият гражданин се измъкна от бъчвата, целият в селдена саламура, прехвърли се през сьомгата върху тезгяха и ги последва. Огледалните врати на входа зазвънтяха и се посипаха стъклата, счупени от спасяващите се хора, а двамата негодници — Коровиев и лакомият Бегемот — изчезнаха някъде, но къде, не можа да се разбере. По-късно очевидци, присъствали на началото на пожара във валутния магазин на Смоленския пазар, разправяха, че хулиганите били хвръкнали нагоре до тавана и там се спукали и двамата като детски балони. Съмнително е, разбира се, да е било точно така, но което не знаем, не го знаем.
Знаем обаче, че точно една минута след произшествието на Смоленския пазар Бегемот и Коровиев вече се намираха на тротоара на булеварда точно пред къщата на Грибоедовата леля. Коровиев спря пред оградата и каза:
— Охо! Ами че това е домът на писателите! Знаеш ли, Бегемот, чувал съм много хубави и дори хвалебствени отзиви за този дом. Приятелю мой, обърни му внимание. Приятно е да си мислиш, че под този покрив са приютени и зреят безброй таланти.
— Като ананаси в оранжерия — обади се Бегемот и за да се полюбува по-добре на кремавата къща с колоните, се покатери върху бетонния цокъл на чугунената ограда.