— Точно така — съгласи се с неразделния си спътник Коровиев, — и сладък ужас те обзема, като си представиш, че в този дом сега узрява бъдещият автор на „Дон Кихот“ или на „Фауст“, или, дявол да ме вземе, на „Мъртви души“! А!
— Страшно е да си го помислиш дори — потвърди Бегемот.
— Да, да — продължи Коровиев, — смайващи неща могат да се очакват от парниците в този дом, обединили под покрива си няколко хиляди радетели, решили да отдадат беззаветно живота си в служба на Мелпомена, Полихимния и Талия. Ти представяш ли си какъв шум ще се вдигне, ако някой от тях като начало поднесе на четящата публика „Ревизор“ или в най-лошия случай „Евгений Онегин“.
— Като едното нищо — отново се съгласи Бегемот.
— Да — продължи Коровиев и вдигна загрижено пръст, — да, но! Но, казвам аз и го повтарям: „Но!“ Но ако тези нежни парникови растения не бъдат нападнати от някой микроорганизъм и той не ги унищожи още на корен, ако не загният! А това се случва с ананасите! Ох, ох, ох, и как още се случва!
— Кажи, моля те — осведоми се Бегемот, провирайки кръглата си глава през една дупка в оградата, — какво правят на верандата?
— Обядват — обясни Коровиев — и ще добавя, драги мой, че това е много добър и сравнително евтин ресторант. А пък аз, както всеки турист, преди да продължа пътешествието си, изпитвам желание да хапна и да изпия голяма ледена халба бира.
— Аз също — обади се Бегемот и двамата нехранимайковци закрачиха по асфалтираната алея под липите право към верандата на неподозиращия бедата ресторант.
Бледа и скучаеща гражданка с бели къси чорапи и бяло таке с помпон седеше на виенски стол пред входа за верандата откъм ъгъла, там, където в зеленината на живия плет имаше отвор за влизане. Пред нея върху обикновена кухненска маса беше сложена деловодителска книга или нещо подобно, в която гражданката по неизвестни причини записваше посетителите на ресторанта. Тази именно гражданка спря Коровиев и Бегемот.
— Картите ви? — тя гледаше учудено пенснето на Коровиев, както и примуса на Бегемот и скъсания му лакът.
— Хиляди извинения, какви карти? — учуди се Коровиев.
— Вие писатели ли сте? — на свой ред попита гражданката.
— Абсолютно — отговори с достойнство Коровиев. — Прелест моя… — подхвана нежно Коровиев.
— Аз не съм прелест — прекъсна го гражданката.
— О, колко жалко — каза разочаровано Коровиев и продължи: — Добре, щом не желаете да бъдете прелест, което би било твърде приятно, недейте. Но вижте какво, нима за да се убедите, че Достоевски е писател, трябва да му искате карта? Та вземете наслуки пет страници от който и да било негов роман и без всякаква карта ще се уверите, че имате насреща си писател. Впрочем предполагам, че той изобщо не е имал карта! Ти как мислиш? — обърна се Коровиев към Бегемот.
— Бас държа, че не е имал — отвърна оня, сложи примуса на масата до книгата и избърса потта от окаденото си чело.
— Вие не сте Достоевски — каза гражданката, баламосвана от Коровиев.
— Не се знае, не се знае — отвърна той.
— Достоевски е умрял — каза гражданката, но някак не твърде уверено.
— Протестирам! — възкликна разпалено Бегемот. — Достоевски е безсмъртен!
— Картите, граждани — каза гражданката.
— Но моля ви, това е направо смешно! — не се предаваше Коровиев. — Не картата прави писателя, а онова, което той пише. Откъде знаете какви замисли се роят в главата ми? Или в тази глава? — и той посочи главата на Бегемот, от която оня веднага свали каскета, сякаш за да може гражданката по-добре да я огледа.
— Отстранете се, граждани — вече нервно каза тя. Коровиев и Бегемот се дръпнаха и направиха път на някакъв писател със сив костюм, по лятна бяла риза, без връзка, с яка, извадена върху яката на сакото, и с вестник под мишница. Писателят кимна любезно на гражданката, драсна пътьом в поднесената му книга някаква заврънкулка и се запъти към верандата.
— Уви, не нам, не нам — тъжно заговори Коровиев, — а нему ще се падне ледената халба бира, за която ние, нещастните скитници, така мечтаехме. Положението ни е окаяно и тежко и не знам какво да правим.
Бегемот само скръбно сви рамене и наложи каскета върху кръглата си глава, обрасла с гъсти косми, които много приличаха на котешка козина. И в този миг тих, но властен глас прозвуча над главата на гражданката:
— София Павловна, пуснете ги.
Гражданката с тетрадката се смая; сред зеленината на живия плет се подадоха бялата риза, фракът и клинообразната брадичка на пирата. Той гледаше приветливо двамата съмнителни дрипльовци и нещо повече, канеше ги с жестове да заповядат. Авторитетът на Арчибалд Арчибалдович беше нещо много осезаемо в управлявания от него ресторант. София Павловна покорно попита Коровиев: