Шефът не отиде в кухнята да наглежда филето, ами се запъти към склада на ресторанта. Той го отвори със собствен ключ, затвори се вътре и предпазливо, да не си изцапа маншетите, извади от коритото с лед два тежки балъка, увити във вестник, грижливо ги овърза с канап и ги сложи настрана. После провери в съседната стая дали си е на мястото лятното му пардесю с копринен хастар и шапката и чак тогава се запъти към кухнята, където готвачът старателно приготвяше филетата, които пиратът беше обещал на гостите.
Трябва да кажем, че във всички постъпки на Арчибалд Арчибалдович нямаше изобщо нищо странно или загадъчно и само повърхностният наблюдател можеше да ги сметне за странни. Постъпките на Арчибалд Арчибалдович произтичаха съвсем логично от всичко предшестващо. Осведомеността му по последните събития и преди всичко феноменалният усет на Арчибалд Арчибалдович подсказваха на шефа на Грибоедовия ресторант, че обедът на неговите двама посетители ще бъде обилен и разкошен, но крайно непродължителен. Усетът, който никога не мамеше бившия пират, не го излъга и този път.
Докато Коровиев и Бегемот се чукаха с втората чашка прекрасна, изстудена, двойно пречистена московска водка, на верандата се появи потен и развълнуван хроникьорът Боба Кандалупски, известен в Москва със смайващото си всезнайство, и веднага седна при Петракови. Той сложи набъбналата си чанта върху масата, моментално напъха устни в ухото на Петраков и зашепна там някакви много съблазнителни неща. Умряла от любопитство, мадам Петракова поднесе и своето ухо към дебелите мазни устни на Боба. А той се оглеждаше от време на време като крадец и шепнеше ли, шепнеше: можеха да се доловят отделни думи, като например:
— Кълна се в честта си! На Садовая, на Садовая — Боба сниши още повече глас, — куршуми не ги ловят! Куршуми… куршуми… бензин, пожар… куршуми…
— Ей такива лъжци, които разпространяват гадни слухове — забоботи негодуващо с контраалта си мадам Петракова, и то малко по-високо, отколкото би искал Боба, — виж, тях би трябвало да ги поразнищят! Е, нищо, нищо, така и ще стане, ще ги сложат на мястото им! Какви глупави измишльотини!
— Как ще са измишльотини, Антонида Порфириевна! — възкликна Боба, оскърбен от неверието на съпругата на писателя, и продължи да свисти: — Нали ви казах, куршумите не ги ловят… И сега — пожар… А те по въздуха… по въздуха — Боба съскаше и не подозираше, че онези, за които разказва, седят до него и се наслаждават на свистенето му. Впрочем това наслаждение скоро свърши. От вътрешността на ресторанта на верандата стремително излязоха трима мъже, силно пристегнати в кръста с колани, с кожени гамаши и с револвери в ръцете. Първият викна звънко и страшно:
— Не мърдайте!
В миг и тримата откриха стрелба на верандата, като се целеха в главите на Коровиев и Бегемот. Двамата обстрелвани тутакси се стопиха във въздуха, а от примуса право в навеса изригна огнен стълб. Сякаш зинала паст с черни краища се появи в навеса и плъзна във всички посоки. Огънят лумна през нея и стигна чак до покрива на Грибоедовия дом. Папките с книжа, сложени на перваза на прозореца на втория етаж в стаята на редакцията, изведнъж се подпалиха, после огънят близна и пердето, забуча, сякаш някой го раздухваше, и се втурна на високи пламъци във вътрешността на лелината къща.
След няколко секунди по асфалтираните алеи, водещи към чугунената ограда, откъдето в сряда вечерта беше минал Иванушка, неразбраният от никого пръв предвестник на нещастието, сега препускаха недовършилите обеда си писатели, келнерите, София Павловна, Боба, Петракова, Петраков.
Излязъл навреме през страничната врата, без да тича и без да бърза за никъде, като капитан, който е длъжен да напусне последен горящия бриг, Арчибалд Арчибалдович стоеше спокойно в лятното си пардесю с копринен хастар, с двата едри балъка под мишница.
(обратно)Глава 29. Съдбата на Майстора и на Маргарита е решена
По залез слънце високо над града, на каменната тераса на една от най-красивите сгради в Москва, сграда, издигната преди около сто и петдесет години, се намираха двама души: Воланд и Азазело. Те не се виждаха отдолу, от улицата, защото парапетът с гипсови вази и гипсови цветя ги закриваше от ненужните погледи, но самите те виждаха града почти до самите му предели.
Воланд седеше на сгъваемо столче, облечен с черното си расо. Дългата му плоска шпага беше забита вертикално между две раздалечени плочи на терасата, тъй че се беше получил слънчев часовник. Сянката на шпагата бавно и неотклонно се удължаваше, пълзейки към черните обувки на сатаната. Подпрял остра брадичка с юмрук, свит върху столчето и подгънал единия крак под себе си, Воланд не откъсваше поглед от безбрежното множество дворци, огромни къщи и обречени на събаряне къщурки. Азазело, който се беше простил със съвременната си премяна, тоест със сакото, бомбето и лачените обувки, беше облечен, както и Воланд, в черно, и застанал неподвижно близо до своя повелител, не откъсваше и той поглед от града.