Волан заговори:
— Какъв интересен град, нали?
Азазело се размърда и отговори почтително:
— Аз повече харесвам Рим, месир!
— Да, въпрос на вкус — отвърна Воланд.
След известно време отново се чу гласът му:
— Какъв е този пушек на булеварда?
— Гори Грибоедов — отговори Азазело.
— Вероятно неразделната двойка Коровиев и Бегемот се е отбивала там?
— Несъмнено, месир.
Отново настъпи мълчание и двамата на терасата гледаха как в прозорците, обърнати на запад, в горните етажи на колосите пламна ослепителното пречупено слънце. Окото на Воланд гореше като един от тези прозорци, въпреки че той беше с гръб към залеза.
Но в този миг нещо накара Воланд да се извърне от града и да насочи вниманието си към кръглата кула на покрива зад него. От стената й се отдели окъсан, изкалян мрачен човек с хитон, с направени собственоръчно сандали, с черна брада.
— Охо! — възкликна Воланд, като гледаше с насмешка влезлия. — Най-малко тебе можехме да очакваме тук! За какво си дошъл, неканен, но предвиден гостенино?
— Дошъл съм при тебе, дух на злото и повелител на сенките — отговори влезлият, като поглеждаше враждебно изпод вежди Воланд.
— Ако си дошъл при мене, защо не ми каза добър ден, бивш бирнико? — заговори сурово Воланд.
— Защото не искам дните ти да бъдат добри — отвърна дръзко влезлият.
— Но ще трябва да се примириш с това — възрази Воланд и усмивка разкриви устните му, — едва се появи на покрива, и веднага изтърси нещо нелепо, а сега ще ти кажа в какво се заключава то — в твоите интонации. Ти произнесе думите си така, сякаш не признаваш нито сенките, нито злото. Няма ли да бъдеш така добър да поразмислиш по въпроса: какво би станало с твоето добро, ако не съществуваше злото, и как би изглеждала земята, ако от нея изчезнеха сенките? Та нали всички предмети и хора хвърлят сенки. Ето сянката на моята шапка. Но има и сенки на дървета и живи същества. Нали искаш да одереш цялото земно кълбо, да пометеш от него всички дървета и всичко живо заради твоята приумица да се наслаждаваш на голата светлина? Ти си глупав.
— Няма да споря с тебе, стари софисте — отговори Леви Матей.
— Ти и не можеш да спориш с мен поради причината, която вече споменах: ти си глупав — отвърна Воланд и попита: — Е, кажи накратко, без да ме уморяваш, защо си дошъл?
— Той ме изпрати.
— И какво ти заповяда да ми предадеш, робе?
— Аз не съм роб — озлобяваше се все повече Леви Матей, — аз съм негов ученик.
— Ние с тебе говорим, както винаги, на различни езици — отвърна Воланд, — но от това нещата, за които говорим, не се променят. И тъй?…
— Той прочете творбата на Майстора — заговори Леви Матей — и те моли да вземеш със себе си Майстора и да му дариш покой. Нима за теб е трудно да го сториш, дух на злото?
— За мене няма нищо трудно — отвърна Воланд — и ти добре знаеш това — той помълча и добави: — А защо вие не го вземете при вас, в светлината?
— Той не е заслужил светлина, той е заслужил покой — печално изрече Леви.
— Предай му, че ще го сторя — каза Воланд и добави с припламнало око: — И веднага се махни.
— Той моли да вземете и онази, която го е обичала и е страдала заради него — за пръв път се обърна с молба Леви към Воланд.
— Добре че ни каза — сами нямаше да се сетим. Махай се!
След това Леви Матей изчезна, а Воланд повика Азазело да дойде при него и му заповяда:
— Литни при тях и уреди всичко.
Азазело напусна терасата и Воланд остана сам. Но самотата му не трая дълго. По плочите на терасата закънтяха стъпки, чуха се оживени гласове и пред Воланд се изправиха Коровиев и Бегемот. Сега шишкото не носеше примус, а беше натоварен с други неща. Под мишница носеше пейзажче в златна рамка, на едната си ръка беше метнал полуобгоряла готварска престилка, а в другата държеше цяла сьомга, неизчистена и с опашката. Коровиев и Бегемот миришеха на пушек, муцуната на Бегемот беше в сажди, а каскетът му наполовина опърлен.
— Салют, месир — изкрещя неуморимата двойка и Бегемот размаха сьомгата.
— Бива си ви! — каза Воланд.
— Представете си само, месир — развика се възбудено и радостно Бегемот, — взеха ме за мародер!