— Ако се съди по донесените неща — отвърна Воланд, поглеждайки пейзажчето, — ти наистина си мародер.
— Ще повярвате ли, месир… — подхвана задушевно Бегемот.
— Не, не вярвам — късо го сряза Воланд.
— Месир, кълна ви се, че правих героични опити да спася всичко, което можеше, и ето всичко, което успях да измъкна.
— Я кажи по-добре защо пламна Грибоедов? — попита Воланд.
Двамата, и Коровиев, и Бегемот, разпериха ръце, вдигнаха очи към небето, а Бегемот възкликна:
— Просто не проумявам! Седяхме си мирно и тихо, хапвахме си…
— И изведнъж — бам, бам! — подхвана Коровиев. — Изстрели! Обезумели от страх, ние с Бегемот избягахме на булеварда, преследвачите подир нас, ние право към „Тимирязев“!
— Но чувството за дълг — намеси се Бегемот — надделя над позорния ни страх и ние се върнахме!
— Ах, вие се върнахте? — каза Воланд. — Е да, разбира се, и тогава сградата е изгоряла до основи.
— До основи! — потвърди с горчивина Коровиев. — Ама наистина буквално до основите, месир, както благоволихте много сполучливо да се изразите. Останаха само главни!
— Аз се втурнах в заседателната зала — разказваше Бегемот, — онази с колоните, месир — надявах се да измъкна нещо ценно. Ах, месир, жена ми, ако имах такава, рискуваше двайсет пъти да остане вдовица! Но за щастие, месир, не съм женен и ще ви кажа откровено — истински съм щастлив, че е така. Ах, месир, как може да се замени ергенската свобода срещу толкова тягостен ярем!
— Пак дрънкаш врели-некипели — обади се Воланд.
— Слушам и продължавам — отговори котаракът, — даа, ето туй пейзажче. Нищо повече не можах да изнеса от залата, пламъкът ме шибна в лицето. Втурнах се в килера, спасих сьомгата. Втурнах се в кухнята, спасих престилката. Смятам, месир, че направих всичко възможно и не разбирам с какво се обяснява скептичният израз на лицето ви.
— А какво правеше Коровиев, докато ти плячкосваше? — попита Воланд.
— Помагах на пожарникарите, месир — отвърна Коровиев и посочи скъсания си панталон.
— Ах, в такъв случай ще се наложи, разбира се, да се строи ново здание.
— То ще бъде построено, месир — обади се Коровиев, — смея да ви уверя.
— Е, добре тогава, остава да пожелаем то да бъде по-хубаво от старото — забеляза Воланд.
— Така и ще бъде, месир — каза Коровиев.
— Моля да ми повярвате — добави котаракът, — аз съм истински пророк.
— Тъй или иначе, ние сме тука, месир — рапортува Коровиев — и очакваме вашите разпореждания.
Воланд стана от табуретката, отиде до парапета и дълго гледа в далечината — мълчалив, сам, обърнал гръб на свитата си. После се върна, отпусна се пак на табуретката и каза:
— Никакви разпореждания няма да има — вие направихте всичко, което беше по силите ви, и сега нямам повече нужда от услугите ви. Можете да си починете. След малко ще има буря, последната буря, тя ще довърши всичко, което остава да се довърши, и потегляме.
— Чудесно, месир — отговориха двамата шутове и изчезнаха някъде зад кръглата централна кула в центъра на терасата.
Бурята, за която спомена Воланд, вече се задаваше на хоризонта. На запад се вдигна черен облак и скри половината слънце. После го затули цялото. На терасата стана хладно. След малко притъмня.
Тази тъма, дошла откъм запад, покри огромния град. Изчезнаха мостовете, дворците. Изчезна всичко, сякаш никога не бе съществувало на този свят. През цялото небе премина огнена нишка. После градът бе разтърсен от удар. Той се повтори и бурята се разрази. Воланд стана невидим в нейната мъгла.
(обратно)Глава 30. Време е! Време е!
— Знаеш ли — говореше Маргарита, — миналата нощ, тъкмо когато ти заспа, аз четях за мрака, нахлул откъм Средиземно море… и тези идоли, ах, златните идоли! Те, кой знае защо, непрекъснато ме тревожат. Струва ми се, че и сега ще завали дъжд. Усещаш ли — захладня.
— Всичко това е хубаво и мило — отвърна Майстора, който пушеше и отпъждаше дима с ръка, — а тези идоли, остави ги на мира… но какво ще става по-нататък, това вече е съвсем неясно!
Този разговор се водеше по залез слънце, тъкмо по времето, когато Леви Матей се появи на терасата при Воланд. Прозорецът на сутерена беше отворен и ако някой надникнеше в него, би се учудил на странния вид на разговарящите. Маргарита беше прикрила голото си тяло с черно наметало, а Майстора беше по болнично бельо. Защото Маргарита нямаше абсолютно никакви дрехи, всичките й неща бяха останали в хубавата й къща и въпреки че къщата беше съвсем наблизо, не можеше и дума да става да ходи там да си ги вземе. А Майстора, който намери в гардероба всичките си костюми, сякаш изобщо не беше заминавал, просто не желаеше да се облече и развиваше пред Маргарита мисълта, че всеки миг ще почне някаква абсолютна нелепост. Той само се беше обръснал, за пръв път от онази есенна нощ (в клиниката му подстригваха брадичката с машинка.