— Защо ме тревожите, Азазело? — попита Маргарита. — Все ще я караме някак.
— Но моля ви, моля ви! — възкликна Азазело. — И през ум не ми е минавало да ви тревожа. Нали и аз същото казвам — все някак. Да! Насмалко да забравя, месир ви праща поздрави и поръча да ви предам, че ви кани на малка разходка, ако желаете, разбира се. Какво ще кажете?
Маргарита побутна под масата с крак Майстора.
— С голямо удоволствие — отговори Майстора, наблюдавайки Азазело, който продължи:
— Ние се надяваме, че и Маргарита Николаевна няма да откаже?
— Разбира се, че няма да откажа — отвърна Маргарита и кракът й отново се плъзна по крака на Майстора.
— Прекрасно! — възкликна Азазело. — Ето така обичам! Раз, два — и готово! Не като тогава в Александровската градина!
— Ах, не ми напомняйте, Азазело, тогава бях глупава. Впрочем не бива да ме съдите строго, нали човек не се среща всеки ден с нечистата сила!
— Има си хас! — потвърди Азазело. — Да беше всеки ден, щеше да е много приятно!
— И аз обичам скоростта — говореше възбудено Маргарита, — обичам скоростта и голотата… Като от маузер — бам! Ах, как стреля той! — възкликна Маргарита, като се обръщаше към Майстора. — Улучва под възглавницата седмицата, където си пожелае!…
— Ах, забравих! — възкликна Азазело и се плесна по челото. — Съвсем съм се объркал! Та месир ви праща подарък — обърна се той към Майстора, — малко вино. Забележете, същото вино, което пиеше прокураторът на Иудея, фалернско.
Подобна рядкост събуди, разбира се, и у Маргарита, и у Майстора силно любопитство. Азазело измъкна от тъмния ковчежен брокат съвсем плесенясала стомна. Помирисаха виното, напълниха чашите, гледаха го срещу изчезващата преди бурята светлина на прозореца. И видяха как всичко се обагря с цвета на кръв.
— За здравето на Воланд! — възкликна Маргарита и вдигна чашата си.
Тримата допряха устни до чашите и отпиха по една голяма глътка. И тутакси тази светлина пред буря почна да гасне в очите на Майстора, дъхът му секна и той усети, че настъпва краят. Можа да види само как Маргарита, пребледняла, като смъртник, протяга безпомощно към него ръце, после обронва глава на масата и най-сетне се свлича на пода.
— Отровител! — успя само да извика Майстора. Понечи да грабне от масата ножа, за да прониже с него Азазело, но ръката му безсилно се плъзна по покривката, всичко, което заобикаляше Майстора в сутерена, се обагри в черно, а после изчезна. Той се строполи по гръб и падайки, си раздра слепоочието в ъгъла на бюрото.
Когато отровените притихнаха, Азазело почна да действа. Преди всичко той изхвърча през прозореца и след няколко мига се озова в къщата, където бе живяла Маргарита Николаевна. Винаги точен и изпълнителен, Азазело искаше да провери дали всичко е направено както трябва. Всичко се оказа в пълен ред. Азазело видя как мрачна жена, очакваща завръщането на мъжа си, излезе от спалнята, изведнъж пребледня, хвана се за сърцето, извика безпомощно:
— Наташа!… Някой… елате! — и падна на пода в гостната, преди да стигне до кабинета.
— Всичко е наред — каза Азазело. След миг беше отново при бездиханните любовници. Маргарита лежеше по очи на килима. С железните си ръце Азазело я преобърна като кукла с лицето нагоре и се вгледа в нея. И пред очите му лицето на отровената почна да се променя. Дори в падащия през бурята здрач се виждаше как изчезва временното й кривогледство на вещица, невъздържаността и жестокостта на очите. Лицето на покойната просветля и най-сетне се смекчи, а озъбената й уста стана не хищна, а просто женствена и страдалчески отпусната. Тогава Азазело разтвори белите й зъби и наля в устата й няколко капки от същото вино, с което я беше отровил. Маргарита въздъхна, надигна се без помощта на Азазело, седна и тихо попита:
— Защо, Азазело, защо? Какво ми сторихте?
Тя видя прострения Майстор, потръпна и прошепна:
— Не очаквах такова нещо… убиец!
— Ама не, не — отвърна Азазело, — той сега ще стане. Ах, защо сте толкова нервна?
Маргарита веднага му повярва, толкова убедителен беше гласът на червенокосия демон. Тя скочи, силна и жива, и помогна да дадат на лежащия вино. Майстора отвори очи, погледна мрачно и с омраза повтори последните си думи:
— Отровител!
— Ах! Оскърблението е обичайната награда за добрата работа! — отвърна Азазело. — Нима сте сляп? Та прозрете по-скоро!
Тогава Майстора се изправи, огледа се с жив и светъл поглед и попита:
— Но какво означава това ново?
— То означава — отвърна Азазело, — че е време да вървим. Бурята вече бушува, чувате ли? Стъмва се. Конете рият земята, градинката трепери. Сбогувайте се със сутерена, сбогувайте се по-скоро.