— Името на онзи, който сега пред вас ще бъде пуснат на свобода, е — …
Направи още една пауза — не произнасяше името, проверяваше дали е казал всичко, защото знаеше, че след като изговори името на щастливеца, мъртвият град ще възкръсне и никакви по-нататъшни думи не ще бъдат чути.
„Това ли е всичко? — беззвучно си прошепна Пилат. — Да, всичко. Името!“
И като разля „р“-то над смълчания град, извика:
— Вар-Раван!
Сега му се стори, че слънцето зазвънтя, пръсна се над него и заля с огън ушите му. В този огън бушуваха рев, писъци, стонове, смях и свиркане.
Пилат се обърна и тръгна по подиума обратно към стъпалата, като гледаше само застланите в шахматен ред разноцветни плочки под краката си, за да не се спъне. Той знаеше, че сега зад гърба му върху подиума като градушка се сипят бронзови монети и смокини, че във виещата тълпа хората се тъпчат и се катерят един другиму по раменете, за да видят с очите си чудото — как човек, който вече е бил в ръцете на смъртта, се е изтръгнал от тези ръце! Как легионерите свалят въжетата и неволно му причиняват пареща болка в изкълчените при разпита ръце, как той се мръщи и охка, но въпреки това се усмихва с безсмислена налудничава усмивка.
Знаеше, че в същото време конвоят вече е повел по страничните стъпала тримата с вързани ръце, за да стигнат пътя, водещ на запад, извън града, към Плешивия хълм. Едва когато заобиколи подиума и се намери в задната му част, Пилат отвори очи, защото знаеше, че сега е в безопасност — вече не можеше да види осъдените.
Към стона на утихващата вече тълпа сега се примесиха и се открояваха острите крясъци на глашатаите, които повтаряха, едни на арамейски, други на гръцки, всичко, което беше извикал от подиума прокураторът. Освен това до слуха му долетя силен, кънтящ, приближаващ конски тропот и къс весел глас на тръба. На тези звуци отговори пронизващото свиркане на хлапетата от покривите на къщите по улицата, водеща от пазара към площада на хиподрума, и викове: „Пази се!“
Войникът, застанал самотен в освободеното пространство на площада с римския орел в ръка, тревожно го размаха и тогава прокураторът, легатът на легиона, секретарят и конвоят спряха.
Преминавайки от тръс в галоп, кавалерийската ала излетя на площада, за да го пресече по-встрани, обикаляйки струпалия се народ, и по уличката край обвитата в лози каменна стена по най-късия път да полети към Плешивия хълм.
Препускащият в тръс, дребен като момче и мургав като мулат, сириец — командир на алата, се изравни с Пилат, извика нещо с тънък гласец и изтегли меча от ножницата. Враният му кон, запенен и зъл, се метна встрани, изправи се на задните си крака. Командирът пъхна меча в ножницата, шибна с камшик коня по врата и препусна по уличката, преминавайки в галоп. Зад него по трима в редица полетяха сред облак прах конниците, заподскачаха връхчетата на леките бамбукови пики, покрай прокуратора се понесоха лица с весело оголени блестящи зъби, под белите чалми тези лица изглеждаха още по-мургави.
Вдигнала прах до небето, алата се втурна в уличката и край Пилат последен препусна войник, метнал през гръб пламтяща на слънцето тръба.
Пилат закри с ръка лицето си от прахта и като се мръщеше неволно, продължи пътя си към портата на дворцовата градина, а след него тръгнаха легатът, секретарят и конвоят.
Беше към десет часът сутринта.
(обратно)Глава 3. Седмото доказателство
— Да, беше към десет часът сутринта, многоуважаеми Иван Николаевич — каза професорът.
Поетът прокара длан по лицето си като човек, който току-що се е опомнил и е видял, че на Патриаршите езера е вечер.
Водата в езерцето беше почерняла и по нея вече се плъзгаше лека лодка, чуваше се плисъкът на веслата и кикотенето на някаква гражданка в лодката. По пейките в алеите се появиха хора, но пак по другите три страни на квадрата, а не откъм тази на нашите събеседници.
Небето над Москва сякаш избеля, във висините съвсем ясно се открояваше кръглата луна, но още не златна, а бяла. Много по-леко се дишаше и гласовете под липите сега звучаха по-меко, някак вечерно.
„Как така не забелязах, че успя да наниже цял разказ? … — помисли си изумен Бездомни. — Та то се свечерило! Или може би той не е разказвал, ами просто съм заспал и всичко това ми се е присънило?“
Но трябва да предположим все пак, че професорът е разказвал, иначе ще се наложи да допуснем, че същото е сънувал и Берлиоз, защото той се взря внимателно в лицето на чужденеца и се обади:
— Вашият разказ е изключително интересен, професоре, въпреки че далеч не съвпада с евангелските.