— Аз го знаех, аз се досещах — отвърна тихо Иван и попита: — Него ли срещнахте?
— Да — каза Майстора, — дойдох да се сбогувам с вас, защото бяхте единственият човек, с когото съм говорил напоследък.
— Хубаво е, че се отбихте. Защото аз ще си удържа на думата и вече няма да пиша стихчета. Сега ме интересува друго — Иванушка се усмихна и впери безумни очи някъде встрани от Майстора, — искам да пиша за друго. Защото докато лежах тука, аз много, много неща проумях.
Развълнуван от тези думи, Майстора седна на крайчеца на Ивановото легло и заговори:
— Е, това е хубаво, това е чудесно. Напишете продължението за него.
Очите на Иванушка пламнаха.
— Но нима вие самият няма да го сторите? — той оброни глава и замислено добави: — Ах, да… какво ли питам — Иванушка погледна към пода и вдигна уплашени очи.
— Да — каза Майстора и гласът му се стори на Иванушка непознат и глух, — аз вече няма да пиша за него. Ще бъда зает с друго.
Далечно изсвирване преряза шума на бурята.
— Чувате ли? — попита Майстора.
— Бурята шуми…
— Не, викат ме, време е — обясни Майстора и стана от леглото.
Почакайте! Още една дума — помоли Иван, — намерихте ли я? Беше ли ви останала вярна?
— Ето я — отвърна Майстора и посочи стената. От бялата стена се отдели тъмната Маргарита и се приближи към леглото. Тя гледаше лежащия юноша и в очите й се четеше скръб.
— Горкичкият, горкичкият… — зашепна беззвучно Маргарита и се наведе над леглото.
— Колко е красива! — без завист, но тъжно и с някакво кротко умиление изрече Иван, — я виж колко хубаво свърши всичко за вас. А за мене не е така — той помисли малко и замислено добави: — Впрочем, може и за мене да е така…
— Така е, така е — прошепна Маргарита и се наведе съвсем ниско над лежащия, — ето сега ще ви целуна по челото и за вас също всичко ще се нареди добре… можете да ми вярвате, аз вече всичко съм видяла, всичко зная.
Лежащият юноша обгърна шията й с ръце и тя го целуна.
— Сбогом, ученико — каза едва чуто Майстора и почна да се стапя във въздуха. Той изчезна, с него изчезна и Маргарита. Решетката на балкона се затвори.
Иванушка беше обзет от смут. Той седна в леглото, озърна се неспокойно, дори изстена, заговори си сам, стана. Бурята бушуваше все по-силно и явно беше разтревожила душата му. Вълнуваше го и това, че вече свикналият му с постоянната тишина слух долови зад вратата припрени стъпки, глухи гласове. Нервен и разтреперан, извика:
— Прасковя Фьодоровна!
Прасковя Фьодоровна вече влизаше в стаята и гледаше въпросително и угрижено Иванушка.
— Какво? Какво има? — питаше тя. — Бурята ли ви разтревожи? Няма нищо, няма нищо… Сега ще ви помогнем. Сега ще викна доктора…
— Не, Прасковя Фьодоровна, няма нужда да викате доктора — каза Иванушка, загледан напрегнато не в Прасковя Фьодоровна, а в стената, — на мене нищо ми няма. Вече се ориентирам, не бойте се. По-добре ми кажете — помоли меко Иван, — какво се случи преди малко в стая сто и осемнайсета?
— Осемнайсета? — повтори въпроса Прасковя Фьодоровна и очите й зашариха. — Ам’че нищо не се е случило — но гласът й беше фалшив, Иванушка го долови и каза:
— Ех, Прасковя Фьодоровна! Вие сте толкова откровен човек… Може би мислите, че ще почна да буйствам? Не, Прасковя Фьодоровна, няма. По-добре кажете направо, и без това всичко усещам през стената.
— Съседът ви почина преди малко — прошепна Прасковя Фьодоровна, която не беше в състояние да надвие своята откровеност и доброта, и цялата облечена в светлината на една мълния, погледна уплашено Иванушка. Но с Иванушка не стана нищо лошо. Той само вдигна многозначително пръст и каза:
— Така си и знаех! Уверявам ви, Прасковя Фьодоровна, че преди малко в града е починал още един човек. И дори зная кой — Иванушка тайнствено се усмихна, — една жена!
(обратно)Глава 31. На Воробьовите хълмове
Бурята отмина безследно и като арка, прехвърлена над цяла Москва, на небето се появи многоцветна дъга, която пиеше вода от Москва река. На височината, на хълма между две горички, се появиха три тъмни силуета. Воланд, Коровиев и Бегемот, яхнали оседлани черни коне, се бяха загледали в ширналия се отвъд реката град и начупеното слънце, заблестяло в хиляди прозорци, обърнати на запад, към захарните кули на Девическия манастир.
Въздухът зашумя и Азазело, а заедно с него Майстора и Маргарита, които летяха зад черната опашка на наметалото му, се спуснаха при групата, която ги очакваше.