Глава 32. Прошка и вечен приют
Богове, богове мои! Колко е тъжна земята вечер! Колко тайнствени са мъглите над блатата! Който е бродил сред тези мъгли, който много е страдал преди смъртта, който е летял над тази земя, понесъл на гърба си непосилно бреме, той го знае. Знае го умореният. И той напуска без съжаление земните мъгли, нейните блатца и реки, отдава се с леко сърце в ръцете на смъртта, защото знае, че единствена тя ще му донесе вечен покой.
Дори вълшебните черни коне се бяха уморили и носеха бавно ездачите, а неизбежната нощ вече почти ги настигаше. Усетил, че тя е зад гърба му, утихна даже неуморният Бегемот и вкопчил нокти в седлото, летеше мълчалив и сериозен, с настръхнала опашка. Нощта вече покриваше с черен шал горите и ливадите, нощта палеше печални светлинки някъде далече долу — за Маргарита и за Майстора те бяха сега неинтересни и ненужни, чужди светлинки. Нощта задминаваше кавалкадата, ръсеше я отгоре и пръскаше тук-там по натъженото небе бели звездни петънца.
Нощта се сгъстяваше, летеше редом, ловеше препускащите за наметалата, свличаше ги от раменете им, разобличаваше измамите. Когато Маргарита, полъхвана от прохладния вятър, отваряше очи, тя виждаше как се мени обликът на всички, литнали към своята цел. А когато срещу тях от края на гората се заиздига кървавочервена и кръгла луната, нетрайните вълшебнически одежди потънаха в мъглите.
Едва ли някой би познал сега Коровиев-Фагот, самозвания преводач на тайнствения консултант, който нямаше нужда от никакви преводи, в оня, който летеше най близо до Воланд, отдясно на приятелката на Майстора. Вместо оня, който напусна с окъсана циркаджийска дреха Воробьовите хълмове под името Коровиев-Фагот, сега препускаше и звънтеше тихо със златната верига на юздата тъмнолилав рицар с много мрачно лице, което никога не се усмихваше. Опрял брадичка в гърдите си, той не поглеждаше луната, не го интересуваше и земята под него, той мислеше за нещо свое и летеше редом с Воланд.
— Защо се промени така? — попита Маргарита тихо Воланд сред свистенето на вятъра.
— Този рицар си направи навремето една неуместна шега — отвърна Воланд, като обръщаше към Маргарита лицето си с припламващо око, — каламбурът, който измисли, говорейки за светлината и мрака, не беше много сполучлив. Затова на рицаря му се наложи след това да се шегува малко повече, отколкото бе предполагал. Но сегашната нощ е от онези, в които се уреждат сметки. Рицарят плати своята сметка и я закри.
Нощта откъсна и пухкавата опашка на Бегемот, свлече козината му и я пръсна на валма из блатата. Котаракът, смешник на княза на тъмата, се оказа слабичък юноша, демон паж, най-добрият шут, който е имало някога на света. Сега притихна и той и летеше безшумно, подложил младото си лице на светлината, която се лееше от луната.
Най-отстрани летеше с лъскавите си стоманени доспехи Азазело. Луната беше променила и неговото лице. Изчезна безследно отвратителният щръкнал кътник и кривогледството също се оказа фалшиво. Очите на Азазело станаха еднакви, пусти и черни, а лицето му бяло и студено. Сега Азазело летеше в истинския облик, като демон на безводната пустиня, демон убиец.
Себе си Маргарита не можеше да види, но тя добре виждаше как се беше променил Майстора. Сега, на лунната светлина, косата му се белееше; събрана и вързана отзад, тя се развяваше във въздуха. Когато вятърът повдигаше наметалото от нозете на Майстора, Маргарита виждаше на високите му ботуши звездичките на шпори, които ту гаснеха, ту припламваха. Както юношата демон, и Майстора летеше, без да откъсва поглед от луната, но й се усмихваше като на добра позната и любима и по навик, придобит в стая №118, нещо шепнеше.
И най-сетне Воланд също летеше в истинския си облик. Маргарита не би могла да каже от какво е направен поводът на коня му и си мислеше, че са може би лунни халки, а конят е само къс от тъмата и гривата на този кон е облак, а шпорите на ездача — бели звездни петна.
Така летяха дълго в мълчание и местността под тях почна да се променя. Печалните лесове потънаха в земния мрак и повлякоха със себе си матовите бръсначи на реките. Долу се появиха големи бляскави валчести камъни, а между тях черни пропасти, в които не проникваше лунната светлина.
Воланд приземи коня си на каменисто безрадостно плато, ездачите потеглиха ходом и сега чуваха как конете им чаткат с подковите си по кремъците и камънака. Луната заливаше платото със зелена и ярка светлина и Маргарита скоро забеляза насред пустинната местност кресло, а в него бялата фигура на седнал човек. Седналият беше може би глух или потънал в дълбок размисъл. Той не чу как каменистата земя потреперва под тежестта на конете и ездачите се приближаваха към него, без да го смущават.