Луната много помагаше на Маргарита, тя светеше по-ярко от най-силния електрически фенер и Маргарита виждаше, че седналият, чиито очи изглеждаха слепи, потрива с резки движения ръце и вперва невиждащ поглед в лунния диск. Сега Маргарита вече виждаше, че до тежкото каменно кресло, искрящо на лунната светлина, лежи тъмно, огромно остроухо куче и също като господаря си тревожно гледа луната.
В краката на седналия се търкаляха парчета от строшена кана и се ширеше несъхнеща черно-червена локва. Ездачите спряха конете.
— Вашият роман бе прочетен — обърна се Воланд към Майстора — и се каза само едно: че за съжаление не е завършен. Имах желание да ви покажа вашия герой. От близо две хиляди години седи той на това плато и спи, но щом настъпи пълнолуние, мъчи го, както виждате, безсъние. То измъчва не само него, но и верния му страж, кучето. Ако е истина, че страхът е най-тежкият порок, мисля, че на кучето той не тегне. Единственото, от което се боеше храбрият пес, беше бурята. Но няма как, който обича, трябва да споделя участта на онзи, когото обича.
— Какво говори той? — попита Маргарита и було на страдание замъгли иначе съвсем спокойното й лице.
— Той повтаря все едно и също — чу се гласът на Воланд. — Казва, че и на луна за него няма покой, че длъжността му е тежка. Така казва винаги, когато не спи, а когато спи, сънува все едно и също: лунна пътека, по която той иска да тръгне и да разговаря с арестанта Ха-Ноцри, защото, както твърди, нещо не му е казал докрай тогава, много отдавна, на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан. Но, уви, кой знае защо, той нито може да тръгне по тази пътека, нито при него идва някой. Затова няма как, налага се да разговаря сам със себе си. Впрочем нали трябва да има все пак и някакво разнообразие — та като говори за луната, той често добавя, че най-много на света мрази своето безсмъртие и нечуваната си слава. Твърди, че с удоволствие би разменил участта си с тази на дрипавия скитник Леви Матей.
— Дванайсет хиляди луни само заради една луна преди толкова време, не е ли прекалено много? — попита Маргарита.
— Повтаря се историята с Фрида, така ли? — каза Воланд. — Но този път не се тревожете, Маргарита. Всичко ще бъде справедливо, върху това се гради светът.
— Пуснете го — викна изведнъж Маргарита, както крещеше по времето, когато беше вещица, и от този вик един камък се срути в планината и полетя в пропастта, огласяйки планината с грохот. Но Маргарита не би могла да каже дали беше грохот от падането или сатанински смях. Както и да е, Воланд се смееше, поглеждайки към Маргарита, и говореше:
— В планината не бива да се крещи, а и той е свикнал със свличанията и няма да се разтревожи. Излишно е да молите за него, Маргарита, защото за него вече помоли онзи, с когото той така жадува да говори — и Воланд отново се обърна към Майстора: — Е хайде, сега можете да завършите романа си с едно изречение!
Майстора сякаш точно това бе очаквал, докато беше стоял неподвижно и беше гледал седналия прокуратор. Той сви длани на фуния и викна така, че ехото заподскача по безлюдната гола планина:
— Свободен си! Свободен си! Той те чака!
Планините превърнаха гласа на Майстора в гръм и този гръм ги разруши. Проклетите скалисти стени се срутиха. Остана само платото с каменното кресло. Над черната пропаст, в която изчезнаха стените, запламтя необятен град с възцарени над него искрящи идоли над пищно разцъфтялата през многото хиляди луни градина. Право към тази градина се беше проточила така дългоочакваната от прокуратора лунна пътека и по нея пръв хукна остроухият пес. Човекът в бяло наметало с кървава подплата стана от креслото и викна нещо с дрезгав, пресеклив глас. Не можеше да се разбере плаче ли, или се смее и какво вика. Виждаше се само, че подир своя верен страж по лунната пътека стремително се затича и той.
— И аз ли да го последвам натам? — попита тревожно Майстора и докосна повода.
— Не — отговори Воланд, — защо да вървите подир нещо, което вече е свършено?
— Тогава, значи, натам? — попита Майстора, обърна се и посочи назад, натам, където беше изникнал напуснатият неотдавна град със захарните манастирски кули и натрошеното слънце в стъклата.