— Също не — отговори Воланд и гласът му се сгъсти и потече над скалите, — романтичен Майсторе! Оня, когото така жадува да види измисленият от вас герой, онзи, комуто вие самият току-що дадохте свобода, прочете вашия роман — и Воланд се обърна сега към Маргарита. — Маргарита Николаевна! Никой не би се усъмнил, че се старахте да измислите за Майстора възможно най-доброто бъдеще, но наистина онова, което ви предлагам аз и за което ме помоли за вас, да, за вас, Иешуа — то е наистина още по-добро! Оставете ги сами — каза Воланд, наведен от седлото си към седлото на Майстора, и посочи подир отишлия си прокуратор, — да не им пречим. Те може би ще се разберат някак — Воланд махна с ръка към Иерушалаим и градът угасна.
— И натам не — посочи Воланд назад, — какво ще правите в сутерена? — в същия миг начупеното слънце в стъклата угасна. — Има ли смисъл? — продължи Воланд убедително и меко. — О, трижди романтичен Майсторе, нима не искате денем да се разхождате с вашата приятелка под вишни, които почват да цъфтят, а вечер да слушате музиката на Шуберт? Няма ли да ви е приятно да пишете на свещ с гъше перо? Нима не искате, подобно на Фауст, да се наведете над ретортата с надеждата, че ще успеете да създадете нов хомункулус? Натам, натам! Там ви очаква вече вашият дом и старият слуга, свещите са запалени, но скоро ще угаснат, защото веднага ще посрещнете утрото. Този е пътят, Майсторе, този. Сбогом! Време е да си вървя!
— Сбогом! — с един вик отговориха на Воланд Маргарита и Майстора. Тогава черният Воланд се хвърли право през камънаците в пропастта, а подир него с шум полетя надолу и свитата му. Стопиха се и скалите, и платото, и лунната пътека, и Иерушалаим. Изчезнаха и черните коне. Майстора и Маргарита видяха обещаното утро. То почна веднага, веднага след полунощната луна. Майстора вървеше с приятелката си в блясъка на първите утринни лъчи по каменисто мостче, обрасло с мъх. Мина го. Ручеят остана зад верните и сега те вървяха по песъчлив път.
— Слушай беззвучието — говореше Маргарита на Майстора и пясък шумолеше под босите й крака, — слушай и се наслаждавай на онова, което не ти бе дадено приживе — тишината. Виж, ето твоя вечен дом, с който си възнаграден. Вече виждам венецианския прозорец и виещата се лозница, тя стига чак до покрива Ето твоя дом, твоя вечен дом. Зная, че довечера при тебе ще дойдат онези, които обичаш, от които се интересуваш, чието присъствие няма да те гнети. Те ще ти свирят, ще ти пеят, ти ще видиш с каква светлина се изпълва стаята, когато горят свещи. Ти ще заспиваш с вечната си омазнена шапчица, ще заспиваш с усмивка на уста. Сънят ще те ободрява, ще почнеш да разсъждаваш мъдро. И вече няма да можеш да ме изпъдиш. Аз, аз ще бдя над съня ти.
Така говореше Маргарита и вървеше редом с Майстора към техния вечен дом, а на Майстора му се струваше, че думите на Маргарита ромолят, както бе ромолил и шепнал отминатият от тях ручей, и паметта на Майстора, тревожната му, изпободена с игли памет, взе да гасне. Някой пускаше на свобода Майстора, както той самият току-що беше пуснал създадения от него герой. Този герой изчезна в бездната, безвъзвратно изчезна @простеният в нощта срещу неделя син на краля звездоброец, жестокият пети прокуратор на Иудея, конникът Пилат Понтийски.
(обратно) (обратно)Епилог
Но все пак какво се случи в Москва, след като в събота привечер, по залез, Воланд напусна столицата и изчезна заедно със свитата си от Воробьовите хълмове?
Излишно е да казваме, че още дълго след това из цялата столица кънтя тежкият тътен на най-фантастични слухове, които много бързо стигнаха и до най-отдалечените кътчета на провинцията, ала направо ни е неприятно да преразказваме тези слухове.
Пишещият тези правдиви редове чу със собствените си уши във влака за Феодосия да се разправя как в Москва две хиляди души излезли от театъра голи в буквалния смисъл на думата и в такъв вид се прибрали по домовете си с таксита.
„Нечиста сила…“ — чуваше се шепот от опашките за мляко, в трамваите, магазините, жилищата, общите кухни, във всички влакове — пътнически и бързи, по гарите и кантоните, във вилите и по плажовете.
Най-издигнатите и културни хора не взимаха, разбира се, никакво участие в тези разкази за нечистата сила, посетила столицата, и дори им се присмиваха и се опитваха да вразумят разказвачите. Но фактът, както се казва, все пак остава факт и е невъзможно да бъде отминат без никакви обяснения: някой наистина беше посетил столицата. Дори само пепелището, останало от Грибоедов както и много други неща твърде красноречиво го потвърждаваха.