Професорът не знае какво го влече към оградата и кой живее в тази къща, но знае, че по пълнолуние не бива да се бори със себе си. Знае още, че през оградата вижда в градината всеки път едно и също.
Вижда седнал на пейката възрастен, солиден човек с брадичка, с пенсне и малко зурлести черти на лицето. Иван Николаевич заварва този обитател на къщата всеки път в една и съща мъчителна поза, с поглед, вперен в луната. Иван Николаевич знае, че като се полюбува на луната, седналият непременно ще премести поглед към прозорците на еркера и ще се втренчи в тях, сякаш в очакване те ей сега да се разтворят и на перваза да се появи нещо необикновено.
Иван Николаевич знае наизуст какво ще последва. Сега трябва непременно да се скрие добре зад оградата, защото седналият ще почне тревожно да върти глава, да търси с блуждаещ поглед нещо във въздуха, непременно възторжено да се усмихва, после изведнъж ще плесне с ръце в сладостна мъка и най-сетне чисто и просто ще се завайка доста високо:
— Венера! Венера… Ах, какъв съм глупак!…
— Богове, богове! — ще зашепне Иван Николаевич, скрит зад оградата, и няма да сваля пламнал поглед от тайнствения непознат. — Ето още една жертва на луната… Да, още една жертва като мен.
А седналият ще продължи:
— Ах, какъв съм глупак! Защо, защо не отлетях с нея? От какво се уплаших, дърто магаре? Че и документче си изпросих!… На, търпи сега, дърт кретен!
И това ще продължи, докато в тъмната част на къщата не се отвори прозорец и в него не се появи нещо белезникаво и не екне неприятен женски глас:
— Николай Иванович, къде сте? Какво ви прихваща? Малария ли искате да хванете? Прибирайте се да пиете чай.
Тогава седналият, разбира се, ще се опомни и ще отвърне с фалшив глас:
— Малко на чист въздух, на въздух, миличка! Толкова хубав въздух!
После ще стане от пейката, ще се закани скришом с юмрук на затварящия се долен прозорец и ще се помъкне към къщи.
— Той лъже, лъже! О, богове, как само лъже! — шепне Иван Николаевич и се маха от оградата. — Никакъв въздух не го привлича в градината, ами на това пролетно пълнолуние вижда нещо по луната и в градината, и някъде горе в небето! Ах, какво ли не бих дал да проникна в тайната му, да науча каква Венера е загубил, а сега напразно вдига ръце във въздуха, сякаш да я хване.
Професорът се прибира в къщи вече съвсем болен. Жена му се преструва, че не забелязва състоянието му, и го подканя да си легне. Но тя самата не си ляга, тя седи до лампата с книга в ръка и с горчивина гледа спящия. Тя знае, че призори Иван Николаевич ще се събуди с мъчителен вик, ще почне да плаче и да се мята. Затова върху покривката пред нея под лампата има приготвена спринцовка в спирт и ампула с цвят на силен чай.
Нещастната жена, свързала живота си с тежко болен, сега е свободна и може спокойно да заспи. След инжекцията Иван Николаевич ще спи до сутринта с щастливо лице и ще сънува неизвестни за нея, но възвишени и щастливи сънища…
А онова, което събужда учения в нощта на пълнолунието и изтръгва от него жалния вик, е винаги едно и също. Той сънува някакъв неестествен безнос палач, който подскача, надава възглас и пробожда с копие сърцето на вързания на стълба и обезумял Гестас. Но страшен е не толкова палачът, колкото неестественото осветление в този сън, хвърлено от облак, който кипи и притиска земята, както става само при световни катаклизми.
След инжекцията за спящия всичко се променя. От леглото към прозореца се опва широка лунна пътека, на тази пътека се появява човек в бяло наметало с кървава подплата и тръгва нагоре към луната. Редом с него върви млад човек с разкъсан хитон и обезобразено лице. Двамата говорят разпалено, спорят, опитват се да се разберат.
— Богове, богове! — казва човекът с наметалото и обръща към другия надменното си лице. — Каква пошла екзекуция. Но ти ми кажи, моля те — и лицето му от надменно става умоляващо, — нали тя не се състоя? Моля те, кажи, нали не се състоя?
— Разбира се, че не се състоя — отговаря дрезгаво спътникът му, — само ти се е сторило.
— И можеш да се закълнеш, че е така? — угоднически моли човекът с наметалото.
— Кълна се! — отговаря другият и очите му, кой знае защо, се усмихват.
— Нищо друго не искам! — с пресеклив глас извиква човекът с наметалото и се качва все по-нагоре към луната, увличайки и спътника си. Зад тях, спокоен и величествен, пристъпя огромен остроух пес.
Тогава лунният лъч кипва, от него почва да шурти лунна река и да се лее на всички страни. Луната властва и лудува, луната танцува и буйства. Тогава в потока изниква жена с невиждана хубост и води за ръка при Иван брадясал човек, който страхливо се озърта. Иван Николаевич веднага го познава. Това е номер сто и осемнайсети, неговият нощен гост. Иван Николаевич протяга насън ръце към него и жадно пита: