— Добре, добре — престорено мило повтаряше Берлиоз и като смигна на посърналия поет, който далеч не беше във възторг от перспективата да пази лудия немец, забърза към изхода от Патриаршите при пресечката на Бронная и Ермолаевская.
А професорът изведнъж сякаш оздравя и лицето му просветна.
— Михаил Александрович! — викна той подир Берлиоз.
Оня трепна, обърна се, но се успокои с мисълта, че и неговото име е известно на професора от вестниците. А професорът извика, свил длани като рупор:
— Ако желаете, ще наредя веднага да телеграфират на чичо ви в Киев.
Берлиоз отново потрепери: откъде знае лудият за киевския чичо? За това положително в никакви вестници нищо не са писали. Охо-хо, дали не е прав Бездомни? Ами ако документите му са фалшиви? Ах, колко странен субект. Да се обади, да се обади! Незабавно да се обади! Там бързо ще го проучат.
И без да слуша вече нищо, Берлиоз продължи да тича.
Тъкмо когато излизаше на Бронная, от една пейка стана и се запъти към редактора същият гражданин, който тогава на слънчевата светлина се беше изтъкал от мазния зной. Само че сега вече не беше прозрачен, а от най-обикновена плът и в падащия здрач Берлиоз ясно видя, че мустачките му са като кокоши перца, очетата мънички, иронични и полупияни, а панталонът кариран и така високо дръпнат нагоре, че се виждаха мръсни бели чорапи.
Михаил Александрович просто се стъписа, но се успокои с мисълта, че това е глупаво съвпадение и че изобщо сега няма време за разсъждения.
— Турникета ли търсите, гражданино? — с дрезгав тенор се осведоми карираният тип. — Оттук, ако обичате! Дължите за упътването четвърт водка … да се оправи от махмурлука … един бивш диригент на църковен хор! — и като се кълчеше, субектът свали с широк жест жокейското си кепе.
Берлиоз не се спря да слуша тоя просяк и палячо диригент, ами дотича до турникета и се хвана за него. Завъртя го и тъкмо да стъпи върху релсите, в лицето му плисна червена и бяла светлина: в стъклената кутия пламна надпис: „Пази се от трамвая!“
И в същия миг долетя този трамвай, който завиваше по прокараната наскоро линия от Ермолаевская към Бронная. Като зави и пое направо, той изведнъж се освети целият отвътре с електричество, изскърца и ускори ход.
Въпреки че беше в безопасност, предпазливият Берлиоз реши да се върне зад турникета, хвана въртящата се метална пръчка и направи крачка назад. И в същия миг ръката му я изтърва, кракът му неудържимо се плъзна като по лед по паважа, който се спускаше стръмно към релсите, другият му крак подскочи и Берлиоз се озова на релсите.
Като се мъчеше да се хване за нещо, Берлиоз падна по гръб, леко си удари темето в паветата и успя да види горе, но дали отдясно или отляво — това вече не можа да съобрази, — позлатената луна. Успя да се извърти на хълбок и в същия миг с бясно движение да свие крака към корема, но когато се обърна, съзря понеслото се към него с неудържима сила съвсем бяло от ужас лице на жена ватманка и алената й забрадка. Берлиоз не извика, но край него с отчаяни женски гласове закрещя цялата улица. Ватманката дръпна електрическата спирачка, вагонът заби нос в земята, после веднага подскочи и от прозорците с грохот и звън се посипаха стъкла. В мозъка на Берлиоз някой отчаяно изкрещя: „Нима? …“ Още веднъж и за последен път проблесна луната, но тя вече се разпадаше на късове, а после стана тъмно.
Трамваят прегази Берлиоз и към желязната ограда на Патриаршата алея по стръмния паваж изхвърча кръгъл тъмен предмет. Той се отърколи по наклона и заподскача по паважа на Бронная.
Това беше отрязаната глава на Берлиоз.
(обратно)Глава 4. Преследването
Стихнаха истеричните женски писъци, секнаха пронизващите свирки на милиционерите, две линейки от „Бърза помощ“ откараха: едната обезглавеното тяло и отрязаната глава в моргата, другата — ранената от парчетата стъкло хубавица ватманка; метачите с бели престилки изметоха стъклата и засипаха с пясък кървавите локви, а Иван Николаевич не можа да дотича до турникета и както се строполи на една пейка, тъй си и остана.
Няколко пъти понечи да се изправи, но краката не го слушаха — беше получил нещо като парализа.
Поетът се втурна към турникета веднага щом чу първия вопъл и видя как главата подскача по улицата. От това така обезумя, че като се строполи върху пейката, си ухапа ръката до кръв. За лудия немец, разбира се, забрави и се мъчеше да проумее само едно, как е възможно: допреди малко разговаряше с Берлиоз, а само след минута — главата…