Иван се втурна подир злодеите и веднага се убеди, че ще бъде много трудно да ги стигне.
Тройката за миг прекоси улицата и се озова на Спиридоновка. Колкото и да ускоряваше Иван крачка, разстоянието между него и преследваните все не намаляваше. Преди да успее да се опомни, от тихата Спиридоновка поетът изведнъж се намери при Никитската порта, където положението му се влоши. Тук вече имаше навалица. Иван налетя върху неколцина минувачи, които го наругаха. А злодейската шайка точно тогава реши да приложи любимата тактика на бандитите — да офейка в различни посоки.
Диригентът се шмугна много ловко в движение в един автобус, който летеше към Арбатския площад, и изчезна. След като загуби единия от преследваните, Иван съсредоточи вниманието си върху котарака и видя как този странен котарак се приближи към стъпалото на първия вагон на трамвай „А“, който беше на спирката, как изтика нагло една жена, която изквича, как се хвана за дръжката и дори се опита да пробута на кондукторката десет копейки през отворения поради жегата прозорец.
Поведението на котарака така смая Иван, че той замръзна неподвижен пред бакалницата на ъгъла, и сега втори път, но много по-силно се смая, вече от поведението на кондукторката. Щом видя котарака, който се опитваше да се вмъкне в трамвая, тя цялата се разтрепери от злоба и се развика:
— За котки е забранено! С котки е забранено! Марш! Слизай, че ще викна милиция!
Нито кондукторката, нито пътниците бяха изненадани от самата същност на факта: сякаш обстоятелството, че някакъв котарак иска да се вмъкне в трамвая, не беше най-смайващото, ами това, че настоява да си плати!
Котаракът се оказа не само платежоспособно, но и дисциплинирано животно. Още след първото нахокване на кондукторката той прекрати настъплението, слезе от стъпалото и седна на спирката, като потриваше с десетте копейки мустаците си. Но щом кондукторката дръпна въженцето и трамваят потегли, котаракът постъпи като всеки, когото свалят, от трамвая, но комуто все пак се налага да пътува. Той изчака да отминат и трите вагона и скочи на задния буфер на последния, вкопчи се в някакъв маркуч, който се подаваше от трамвая, и офейка, спестил по този начин десет копейки.
Залисан с гадния котарак, Иван за малко да изтърве най-важния от тримата — професора. За щастие той не беше успял да офейка. Иван видя сивата му барета в тълпата нейде в началото на Болшая Никитская или на улица Херцен. Само след миг и Иван беше там. Отново неуспех. Поетът ту ускоряваше крачка, ту хукваше в ситен тръс, блъскайки минувачите, и пак не намали нито със сантиметър разстоянието до професора.
Колкото и да беше зашеметен Иван, все пак поразяваше го свръхестествената бързина, с която протичаше преследването. По-малко от двайсет секунди бяха изтекли, откакто Иван бе минал край Никитската порта, а вече го заслепяваха светлините на Арбатския площад. Още няколко секунди, и в една тъмна пресечка с разкривени тротоари Иван Николаевич падна и си удари коляното. Пак осветена магистрала — улица Кропоткин, отново пресечка, после Остоженка и още една уличка, унила, отвратителна, оскъдно осветена. Тъкмо там Иван Николаевич окончателно изгуби от поглед онзи, който така му трябваше. Професорът изчезна.
Иван Николаевич се обърка, но само за малко, защото изведнъж се сети, че сигурно ще намери професора в къщата номер 13, и то непременно в апартамент 47-ми.
Иван Николаевич се втурна във входа, изхвърча стремглаво на втория етаж, веднага намери апартамента, позвъни припряно. Не се наложи да чака дълго: отвори му някакво момиченце на около пет години и без да попита дошлия каквото и да било, веднага изчезна.
Антрето беше огромно, ужасно занемарено, на високия, черен от мръсотия таван едва мъждукаше мъничка крушка; на стената висеше велосипед без гуми; имаше и огромен, обкован в желязо сандък, а на полицата над закачалката беше захвърлена топла ушанка с провиснали дълги уши. Зад една от вратите кънтящ мъжки глас сърдито крещеше по радиото нещо в стихове.
Иван Николаевич не се обърка нито за миг в непознатия апартамент и се запъти направо към коридора, разсъждавайки така: „Той явно се е скрил в банята.“ Коридорът беше тъмен. Иван се блъсна няколко пъти в стените, после забеляза бледа ивица светлина под някаква врата, напипа дръжката и леко я дръпна. Резето отскочи, Иван наистина се озова в банята и си каза, че му е провървяло.
Но излезе, че не му е провървяло чак толкова. Иван усети, че го лъхна влажна топлина и на светлината на жаравата в кюмбето различи някакви големи корита, окачени по стената, и ваната, цялата в страшни черни петна от падналия емайл. Та в тази вана стоеше гола гражданка, насапунисана от главата до петите и с изтривалка в ръка. Тя присви късогледи очи срещу нахълталия Иван, навярно се припозна на тази дяволска светлина, и каза тихо и весело: