— Кирюшка! Стига глупости! Да не сте полудели? … Фьодор Иванович ей сега ще се прибере. Марш оттука веднага — и замахна срещу Иван с изтривалката.
Недоразумението беше явно и виновен беше, разбира се, Иван Николаевич. Но той не пожела да си го признае, възкликна с укор: „Ах, развратнице!…“ — и след миг се намери, кой знае защо, в кухнята. Там нямаше никого и в полумрака върху печката стояха безмълвно десетина загасени примуса. Един лунен лъч се процеждаше през прашния, немит от години прозорец и скъпернически осветяваше отсрещния ъгъл, където сред прах и паяжини висеше забравена икона, а от иконостасчето се подаваха краищата на две венчални свещи. Под голямата икона висеше забодена малка, книжна.
Никой не знае каква мисъл е завладяла в този миг Иван, но преди да се втурне към задната стълба, той присвои една от тези свещи, а също и книжната иконичка. Заедно с тези предмети напусна непознатото жилище, като мърмореше нещо, смутен от мисълта за току-що изживяното в банята, и неволно се мъчеше да отгатне кой ли ще да е тоя нагъл Кирюша и дали не е негова отвратителната ушанка.
В пустата тъжна уличка поетът се озърна, търсейки беглеца, но онзи никакъв го нямаше. Тогава Иван твърдо си каза:
— Но да, разбира се, той е на Москва река! Напред!
Би било редно може би Иван Николаевич да бъде запитан защо смята, че професорът е именно на Москва река, а не другаде. Но бедата е там, че нямаше кой да го попита. Гнусната уличка беше съвсем пуста.
След много кратко време Иван Николаевич можеше вече да бъде видян при амфитеатралните гранитни стъпала към река Москва.
Иван се съблече и повери дрехите си на някакъв приятен брадатко, който пушеше свита собственоръчно цигара до една дрипава бяла риза толстовка и чифт вехти развързани обуща. Иван размаха ръце, за да му мине потта, и се стрелна като лястовица във водата. Дъхът му секна, толкова студена беше, и дори му мина през ум, че комай не ще може да изскочи на повърхността. Но изскочи и като пъшкаше и пръхтеше с изцъклени от ужас очи, Иван Николаевич заплува във вмирисаната на нафта черна вода между начупените зигзаги от крайбрежните лампи.
Когато мокрият Иван изтанцува по стъпалата до мястото, където беше оставил на брадатия дрехите си, стана ясно, че са задигнати не само вторите, но и първият, тоест самият брадат. Вместо купчината дрехи бяха останали само едни рипсени наполеонки, дрипавата толстовка, свещта, иконката и кутийка кибрит. В безсилна злоба Иван се закани с юмрук някому в далечината. После прикри голотата си с оставеното.
Сега го заглождиха две мисли: първо, че беше изчезнала членската му карта за МАССОЛИТ, с която никога не се разделяше, и второ, ще може ли в такъв вид да мине безпрепятствено през Москва? Все пак по наполеонки… Вярно е, че това никого не засяга, но дали няма да се заядат с него или да го задържат?
Иван откъсна онези копчета на наполеонките, с които те се закопчават на глезените — правеше си сметка, че така може би ще минат за летен панталон, вдигна иконката, свещта и кибрита и тръгна, като си каза:
— Отивам в Грибоедов! Той положително е там.
Градът вече беше заживял вечерния си живот. В прахта префучаваха камиони, веригите им дрънчаха, а отзад върху чували се бяха излегнали с коремите нагоре някакви мъже. Всички прозорци бяха отворени. Във всеки прозорец гореше лампа с оранжев абажур и от всички прозорци, от всички врати, от всички входове, от покривите и таваните, от мазетата и дворовете се изтръгваше с дрезгав вой полонезата из операта „Евгений Онегин“.
Опасенията на Иван Николаевич напълно се оправдаха: минувачите го заглеждаха и се обръщаха подире му. Затова реши да се махне от централните булеварди и да се промъкне по страничните улички — там хората не са толкова нахални и е по-малка вероятността да се лепнат за бос човек и да го влудят с въпроси за наполеонките, които упорито не пожелаха да заприличат на панталон.
Иван така и направи, потъна в тайнствения лабиринт на арбатските улички и се запровира край стените, като стрелкаше уплашени погледи, всеки миг се озърташе, от време на време се криеше във входовете и избягваше кръстопътищата със светофари и разкошните врати на посолствата.