Затова няма нищо чудно, да речем, в такъв разговор, чут веднъж от автора на тези най-правдиви редове, при чугунената ограда на Грибоедов:
— Амвросий, къде ще вечеряш?
— Що за въпрос, разбира се, че тук, скъпи Фока! Арчибалд Арчибалдович ми пошепна днес, че щяло да има бяла риба натюр. Виртуозен деликатес!
— Живота си живееш ти, Амвросий! — с въздишка отвърна Фока, изпосталял, отпуснат и с цирей на врата, на руменоустния гигант, на златокосия червенобузест поет Амвросий.
— Ами, ами! — възрази Амвросий. — Просто имам най-обикновеното желание да живея човешки. Ти искаш да кажеш, Фока, че бяла риба можеш да хапнеш и в „Колизей“. Да, ама в „Колизей“ порция бяла риба струва трийсе рубли и петнайсе копейки, а тука пет и педесе! Освен това в „Колизей“ рибата е от по оня ден и в „Колизей“ нищо не ти гарантира, че някой хулиган, нахълтал от Театралния пасаж, няма да те цапне с чепка грозде по муцуната. Не, аз съм категорично против „Колизей“ — кънтеше из целия булевард боботещият глас на чревоугодника Амвросий. — Не ме убеждавай, Фока!
— Не те убеждавам, Амвросий — писукаше Фока. — Човек и в къщи може да вечеря.
— Покорно благодаря — тръбеше Амвросий, — представям си как жена ти се опитва да измайстори в общата кухня в тенджерка бяла риба натюр! Хи-хи-хи! … Оревоар, Фока! — и Амвросий се запъти, тананикайки, към верандата под навеса.
Ох-ох-ох… Да, какви времена бяха!… Помнят кореняците московчани прочутия Грибоедов! Знаят какво е варена бяла риба! Бе остави рибата! То е нищо, мили ми Амвросий! Виж, чигата, чигата в сребриста тенджерка, парчета чига, между които са наредени рачи опашки и пресен хайвер! Ами яйцата кокот с гъбено пюре в чашки? Ами филето от дроздове не ви ли се услаждаше? С трюфели? Пъдпъдъците по генуезки? — Девет и петдесет! Че и джаз, и културно обслужване! Ами през юли, когато цялото ви семейство е на вилата, а неотложни литературни ангажименти ви задържат в града — на верандата, в сянката на асмата, в златното петно върху белоснежната покривка чиния супа прентаниер? Помните ли, Амвросий? Защо ли ви питам! По устните ви разбирам, че помните. Сьомга, бяла риба — с тях ли ще ни смайвате? Виж бекасините — големите и малките, ами горските бекаси, когато им е сезонът, ами пъдпъдъците, дъждосвирците? Ами газираната вода, която ви бълбука в гърлото?! Но стига, ти се отвличаш, читателю! След мен! …
Същата вечер, когато Берлиоз загина на Патриаршите, в десет и половина на горния етаж на Грибоедов светеше само в една стая и там се измъчваха дванайсетте литератори, събрани на заседание и очакващи Михаил Александрович.
Насядали по столовете и по масите, и дори на двата перваза в стаята на Управителния съвет на МАССОЛИТ, те жестоко страдаха от задухата. Ни полъх не долиташе през разтворените прозорци. Москва излъчваше жегата, насъбрана през деня от асфалта, и беше ясно, че нощта няма да донесе облекчение. Миризма на лук долиташе от мазето на лелината къща, където беше кухнята на ресторанта, и всички бяха прежаднели, изнервени и ядосани.
Белетристът Бескудников — кротък, прилично облечен човек с внимателен, ала и неуловим поглед — извади часовника си. Стрелката пълзеше към единайсет. Бескудников чукна с пръст циферблата, посочи го на съседа си, поета Двубратски, който седеше на масата и от скука си клатеше краката, обути в жълти обувки с гумени подметки.
— Е, прекалява — измърмори Двубратски.
— На Клязма трябва да е артисало момчето — с плътен глас се обади Настася Лукинишна Непременова, московско сираче от търговски род, станало писателка. Под псевдонима Щурман Жорж, тя пишеше батални морски разкази.
— Ще прощавате! — смело заговори авторът на популярни скечове Загривов. — То и аз бих пийнал сега с удоволствие един чай на терасата, вместо да се пържа тук. Нали заседанието беше насрочено за десет?
— Ох, колко е хубаво сега на Клязма — пускаше фитили на присъстващите Щурман Жорж; тя знаеше, че Перелигино, вилното селище на литераторите на река Клязма, е болното място на всички. — Вече сигурно и славеите пеят. Не знам защо, но винаги по ми върви работата извън града, особено пролетно време.
— Трета година внасям парици, за да изпратя в този рай болната си от базедова болест жена, но май нищо не се задава на хоризонта — каза жлъчно и с горчивина новелистът Йероним Поприхин.
— Кой както се нареди — избоботи откъм перваза критикът Абабков.
Радост пламна в очичките на Щурман Жорж и тя каза, смекчавайки контраалта си: