— Внимавай, Николай! Това да ти е за последен път! Такива портиери в нашия ресторант не са ни притрябвали. По-добре се хвани да пазиш някоя черква. — След като каза всичко това, той изкомандува точно, ясно и бързо: — Пантелей от бюфета. Милиционер. Протокол. Кола. В психиатрията — и добави: — Свиркай!
След четвърт час потресените присъстващи не само от ресторанта, но и на булеварда, и по прозорците на къщите, които гледаха към градината на ресторанта, видяха как през вратата на Грибоедов Пантелей, портиерът, един милиционер, един келнер и поетът Рюхин изнасят повит като кукла младеж, облян в сълзи, който плюе, мъчейки се да улучи именно Рюхин, и крещи:
— Мръсници!
Един шофьор палеше с озлобено лице камиона си. До него файтонджия шибаше коня си по задника с лилави юзди и викаше:
— Хайде с конче вихрогонче! Карал съм в психиатрията!
Наоколо тълпата боботеше и обсъждаше невижданото произшествие. С една дума, беше станал отвратителен, гнусен, пикантен, свински скандал, който свърши чак когато камионът отнесе от вратите на Грибоедов нещастния Иван Николаевич, милиционера, Пантелей и Рюхин.
(обратно)Глава 6. Шизофрения, както вече беше казано
Когато в чакалнята на прочутата психиатрична клиника, построена наскоро в покрайнините на Москва, до реката, влезе човек с остра брадичка и бяла престилка, беше един и половина през нощта. Трима санитари не изпускаха от очи седналия на канапето Иван Николаевич. До него ужасно развълнуван седеше и поетът Рюхин. Пешкирите, с които бяха вързали Иван Николаевич, лежаха накуп върху същото канапе. Ръцете и краката на Иван Николаевич бяха свободни.
Като видя влезлия, Рюхин пребледня, поизкашля се и каза плахо:
— Добър вечер, докторе.
Докторът кимна на Рюхин, но докато кимаше, гледаше не него, а Иван Николаевич.
А той седеше съвсем неподвижен, с озлобено лице, навъсил вежди, и при влизането на лекаря дори не помръдна.
— Ето, докторе — кой знае защо тайнствено зашепна Рюхин, поглеждайки плахо към Иван Николаевич, — това е известният поет Иван Бездомни… и как да ви кажа… опасяваме се дали не е алкохолно отравяне…
— Много ли пиеше? — попита през зъби лекарят.
— Не, пийваше, ама не без мярка…
— Хлебарки, плъхове, дяволчета или бездомни псета да е гонил?
— Не — потрепера Рюхин, — вчера го виждах, и тази сутрин… беше си съвсем здрав.
— А защо е по наполеонки? От леглото ли го вдигнахте?
— Докторе, той в ресторанта така дойде…
— Аха, аха — изрече с подчертано задоволство докторът, — ами тези синини от какво са? Да не се е бил с някого?
— Паднал от някаква ограда, а после в ресторанта удари един човек… и още някои…
— Тъй, тъй, тъй — каза докторът, обърна се към Иван и добави: — Добър вечер!
— Здрасти, вредителю! — злобно и високо отговори Иван.
Рюхин така се засрами, че не посмя да вдигне очи към учтивия доктор. Но оня никак не се обиди, ами с привично леко движение си свали очилата, вдигна пеша на престилката, пъхна ги в задния джоб на панталона, после попита Иван:
— На колко сте години?
— Абе я се пръждосвайте всички по дяволите, ама ха! — грубо се развика Иван и се извърна.
— Но защо се сърдите? Нима съм ви казал нещо неприятно?
— На двайсет и три години съм — възбудено заговори Иван — и ще напиша оплакване срещу всички вас. На първо място срещу тебе, гнидо! — обърна се той специално към Рюхин.
— От какво искате да се оплачете?
— От това, че мен, здрав човек, ме хванаха и насила ме довлякоха в лудницата! — тросна се Иван.
Рюхин се вгледа в Иван и изтръпна: абсолютно никакво безумие нямаше в очите му. От мътни, каквито бяха в Грибоедов, те бяха станали бистри както преди.
„Майчице! — уплашено си помисли Рюхин. — Ама той наистина е нормален! Каква идиотщина! Защо наистина го довлякохме тука? Нормален е, нормален, само муцуната му е изподрана…“
— Вие се намирате — спокойно заговори лекарят и седна на бяла табуретка с метално лъскаво краче — не в лудницата, а в клиниката, и ако не е необходимо, никой няма да ви задържи.
Иван Николаевич погледна недоверчиво изпод вежди, но все пак измърмори:
— Слава тебе, господи! Намери се най-сетне един нормален между тези идиоти начело с ей този тъпак и бездарник Сашка!