— Кой е този бездарник Сашка? — осведоми се лекарят.
— Ей го на, Рюхин! — Иван посочи с мръсен пръст към Рюхин.
Оня пламна от негодувание.
„И това вместо да ми благодари, че се грижа за него — помисли си с горчивина. — Наистина долен човек!“
— Психика на типичен кулак — заговори Иван Николаевич — изглежда, много му се дощя да разобличи Рюхин. — При това кулак, който много умело се маскира като пролетарий. Вижте му само постната физиономия и я сравнете със звучните стихотворения, дето ги тъкми за Първи май. Ха-ха-ха… „Вейте се!“ „Развейте се!“… ама я надникнете в него да го видите какво мисли… ще ахнете! — Иван Николаевич зловещо се разсмя.
Рюхин дишаше тежко, беше се изчервил и мислеше само за едно: че е стоплил в пазвата си змия, че е помогнал на човек, който се оказа в действителност негов лют враг. И най-важното, че е безсилен — да не вземе сега да се кара с душевноболен?!
— Но защо всъщност ви докараха тук? — попита лекарят, след като изслуша внимателно изобличенията на Бездомни.
— А че дявол ги знае тия кретени! Грабнаха ме, вързаха ме с някакви парцали и ме помъкнаха с камион!
— Позволете да ви попитам защо сте дошли в ресторанта по долни дрехи?
— Няма нищо чудно — отговори Иван, — отидох да се къпя в Москва река, пък там ми свиха дрехите и ми оставиха тия дрипи! Няма да тръгна гол през цяла Москва я! Навлякох каквото имаше, защото бързах за ресторанта, за Грибоедов.
Лекарят погледна въпросително Рюхин и оня навъсено измърмори:
— Ресторантът се нарича така.
— Аха — каза лекарят, — ама защо бързахте толкова? Делова среща?
— Преследвам консултанта — тревожно се озърна Иван.
— Какъв консултант?
— Познавате ли Берлиоз? — попита многозначително Иван.
— Кого… композитора ли? Иван се обърка.
— Какъв композитор? А, да, уф, не. Композиторът се казва като Миша Берлиоз.
На Рюхин не му се говореше, но се наложи да обясни:
— Берлиоз, секретарят на МАССОЛИТ, тази вечер е бил прегазен на Патриаршите от трамвай.
— Бе не лъжи, като не знаеш! — разсърди се на Рюхин Иван. — Аз бях там, а не ти! Оня нарочно го натика под трамвая!
— Бутна ли го?
— Защо трябва да го е бутнал — възкликна Иван, ядосан, че никой нищо не разбира. — Такъв няма нужда да те бута! Едни номера прави — да ти настръхне косата! Той предварително знаеше, че Берлиоз ще го сгази трамвай!
— Някой друг освен вас да е видял консултанта?
— Там е лошото, че само ние двамата с Берлиоз.
— Тъй. И какви мерки взехте, за да заловите този убиец? — при тези думи лекарят се обърна и хвърли поглед към жената с бяла престилка, седнала встрани до една маса. Тя извади лист и почна да попълва празните му графи.
— Мерки ли? Ами взех от кухнята една свещ…
— Тази ли? — лекарят посочи натрошената свещ, сложена на масата пред жената заедно с иконичката.
— Да, същата и…
— Ами иконката защо ви беше?
— А, иконката ли… — Иван се изчерви. — То всъщност иконката най-много ги изплаши — и той посочи пак с пръст към Рюхин, — работата е там, че той, консултантът де, той, да си кажем откровено… е свързан със сатаната… и иначе не може да се улови.
Санитарите, кой знае защо, изпънаха ръце като войници и не сваляха поглед от Иван.
— Нда — продължи Иван, — свързан е! Това е неоспорим факт. Той е разговарял лично с Пилат Понтийски. Какво сте ме зяпнали! Истината ви казвам! Той всичко е видял — и балкона, и палмите. С една дума. бил е при Пилат Понтийски, това ви го гарантирам.
— Да, да, продължавайте…
— Затова, значи, си окачих иконката на гърдите и хукнах…
В този миг часовникът внезапно удари два пъти.
— О-хо! — възкликна Иван и стана от канапето. — Часът е два, пък аз си губя времето с вас! Прощавайте,. къде ви е телефонът?
— Пуснете го до телефона — заповяда лекарят на санитарите.
Иван грабна слушалката, а в това време жената тихо попита Рюхин:
— Женен ли е?
— Ерген — уплашено отговори Рюхин.
— Профсъюзен член?
— Да.
— Милицията? — завика Иван в слушалката. — Милицията ли е? Другарю дежурен, наредете да бъдат пратени незабавно пет мотоциклета с картечници за залавянето На чужденец консултант. Какво? Елате да ме вземете, ще дойда с вас… Обажда се поетът „Бездомни от лудницата… Какъв ви е адресът? — шепнешком попита Бездомни лекаря, като прикриваше слушалката с длан, после“ отново завика в нея: — Чувате ли ме? Ало?… Безобразие! — изведнъж закрещя Иван и запокити слушалката в стената. После се обърна към лекаря, протегна му ръка, сухо каза „довиждане“ и се накани да си върви.