— Но моля ви, къде ще ходите? — заговори лекарят, като се взираше в очите на Иван. — Посред нощ и по долни дрехи? … Вие не сте добре, останете тук.
— Я ме пуснете — каза Иван на санитарите, препречили вратата. — Бе вие ще ме пуснете ли или не? — със страшен глас кресна поетът.
Рюхин се разтрепера, а жената натисна някакво копче на масата и върху стъклената й повърхност изскочи лъскава кутия и пълна ампула.
— А, така ли?! — изрече бясно Иван и се заозърта като хванато в капан животно. — Е, добре тогава! Сбогом… — и се хвърли с главата напред към щорите на прозореца. Чу се удар, но нечупливите стъкла зад щорите го задържаха и след миг Иван се замята в ръцете на санитарите. Той хъркаше, опитваше се да хапе, крещеше:
— Виж ги ти какви прозорчета си имали!… Пусни ме! Пусни ме, ти казвам!
Спринцовката блесна в ръцете на лекаря, жената с един замах разпра вехтия ръкав на толстовката и се вкопчи с неженска сила в ръката на поета. Замириса на етер. Иван отмаля в ръцете на четиримата, опитният лекар използва момента и заби иглата в Ивановата ръка. Подържаха Иван още няколко секунди, после го сложиха на канапето.
— Бандити! — викна Иван, изскочи от канапето, но бе въдворен отново на него. Щом го пуснаха, понечи пак да скочи, но този път си седна сам. Помълча, като се озърташе диво, после неочаквано се прозя, после злобно се усмихна.
— Успяхте да ме заточите — каза той, прозя се още веднъж и неочаквано легна, сложи глава на възглавницата, а ръката като дете под бузата, замърмори вече сънено и незлобливо: — Е, много хубаво… ще си платите за всичко. Аз ви предупредих, пък вие правете каквото знаете! А мене сега най-много ме интересува Пилат Понтийски… Пилат… — и затвори очи.
— Ваня, сам в стая сто и седемнайсета и под наблюдение — разпореди се лекарят и си сложи очилата. Рюхин отново трепна: безшумно се отвори бяла врата, видя се коридор, осветен от сини нощни лампи. От коридора вкараха количка с гумени колелца, сложиха на нея притихналия Иван и той замина по коридора, а вратата се затвори зад него.
— Докторе — пошепна потресен Рюхин, — той, значи, наистина е болен?
— О, да! — отвърна лекарят.
— Но какво му е? — плахо попита Рюхин.
Умореният лекар погледна Рюхин и вяло отговори:
— Двигателна и речева възбуда… налудничави интерпретации… изглежда сложен случай… Навярно шизофрения. На всичкото отгоре и алкохолизъм…
От думите на лекаря Рюхин не разбра нищо, освен че положението на Иван Николаевич, изглежда, е лошо, въздъхна и попита:
— Ами защо непрекъснато говори за някакъв консултант?
— Видял е навярно някого, който е поразил болното му въображение. Или може би е имал халюцинации…
След няколко минути камионът откарваше Рюхин в Москва. Разсъмваше и светлината на още неугасените лампи по шосето беше вече излишна и неприятна. Шофьорът се ядосваше, че си е пропилял нощта, и така даваше газ, че камионът занасяше по завоите.
Ето, вече и гората потъна, остана някъде зад тях, и реката изчезна встрани, срещу камиона се изсипваше какво ли не: огради, караулки и @стифи дърва, огромни стълбове и някакви мачти, а по мачтите нанизани макари, после купища чакъл, земя, прорязана от канали — с една дума, чувстваше се, че още малко и ще се появи Москва, че вече е близо, зад завоя, и веднага ще се нахвърли върху тях и ще ги погълне.
Рюхин се друсаше и подскачаше, някаква цепеница, върху която се беше настанил, непрекъснато се опитваше да се измъкне изпод него. Пешкирите от ресторанта, нахвърляни от милиционера и Пантелей, които си отидоха преди него с тролея, танцуваха по цялата каросерия. Рюхин се опита да ги събере, но после, кой знае защо, изсъска злобно: „Да вървят по дяволите! Какво ли се въртя и аз като глупак? …“ — ритна ги с крак и повече не ги погледна.
Настроението на пътника беше ужасно. Ставаше ясно, че посещението в дома на скръбта е оставило в него много дълбока диря. Рюхин се мъчеше да проумее какво го терзае. Коридорът със сините лампи, заседнал в паметта му? Мисълта, че няма на този свят по-тежко нещастие от това да загубиш разсъдъка си? Да, да, разбира се, и това. Но то е просто обща мисъл, нали? Има нещо друго. Какво? Обидата, ето какво. Да, да, оскърбителните думи, които Бездомни му хвърли право в очите. И най-лошото е не че са обидни, а че в тях има истина.
Поетът вече не гледаше наляво и надясно, а се втренчи в мръсния подскачащ под, замърмори нещо, застена — глождеше сам себе си.
Да, стихотворенията… Той е трийсет и две годишен! Наистина, какво го очаква? Ще продължи да пише по няколко стихотворения на година. Докато остарее? Да, докато остарее. И какво ще му донесат тези стихотворения? Слава? „Глупости! Поне себе си недей да мамиш. Славата никога няма да споходи оня, който пише слаби стихотворения. Защо да са слаби? Истината, истината ми каза! — безпощадно говореше Рюхин със себе си. — Да, аз наистина не вярвам в това, което пиша!…“