„Кажете, сключвал ли съм вчера договор за трийсет и пет хиляди рубли с един професор по черна магия?“ Така не бива да се пита!
— Да! — чу се в слушалката резкият, неприятен глас на Римски.
— Здравейте, Григорий Данилович — тихо заговори Стьопа, — обажда се Лиходеев. Исках да ви попитам… хм… хм.,. тук при мене е този… е… артистът Воланд… Та… исках да зная. какво става с представлението тази вечер?…
— Ах, черната магия? — обади се в слушалката Римски. — Сега ще донесат афишите.
— Аха… — каза с отпаднал глас Стьопа — е, хайде…
— А вие кога ще дойдете? — попита Римски.
— След половин час — отговори Стьопа, затвори телефона и стисна с две ръце пламналата си глава. Ах, какъв отвратителен номер! Какво става с паметта ми, кажете, граждани?
Но беше неудобно да се бави повече в антрето и Стьопа веднага скрои следния план: на всяка цена да прикрие невероятната си забраванщина, а сега най-напред хитро да подпита чужденеца какво всъщност има намерение да демонстрира в поверения на Стьопа театър „Вариете“.
Стьопа обърна гръб на телефона и в огледалото, което се намираше в антрето и отдавна не беше бърсано от мързеливата Груня, ясно различи някакъв странен субект, дълъг като върлина и с пенсне. (Ах, ако Иван Николаевич беше тук! Той би познал веднага този субект!) А оня се отрази и изчезна. Стьопа надникна разтревожен по-навътре в антрето и втори път го втресе, защото в огледалото премина грамаден черен котарак и също изчезна.
Сърцето на Стьопа спря да бие, той се олюля.
„Какво значи това? — запита се той. — Дали не полудявам? Откъде тези отражения?!“ Надникна в антрето и уплашено се развика:
— Груня! Какъв е този котарак, дето се шляе тука?! Откъде се е взел? И освен него има още някой!
— Не се тревожете, Степан Богданович — обади се глас, но не Груниният, а на госта от спалнята, — котаракът е мой. Не се нервирайте. А Груня я няма, аз я изпратих в родния й град Воронеж, понеже ми се оплака, че много отдавна не сте й давали отпуска.
Тези думи бяха толкова неочаквани и нелепи, че Стьопа реши — счуло му се е. Съвсем объркан, той се върна в ситен тръс в спалнята и замря на прага. Косата му се изправи и по челото му избиха ситни капчици пот.
В спалнята гостът не беше вече сам, а с компания: в другото кресло седеше същият тип, който му се привидя в антрето. Сега можа да го види ясно: мустачки като перушина, в пенснето блести едно стъкълце, а другото липсва. Но в спалнята имаше и по-страшни неща: върху ниската мека табуретка на бижутершата се беше разположил в безцеремонна поза и трети, а именно — черен котарак с кошмарни размери, с чаша водка в едната лапа и вилица, на която беше успял да набоде маринована гъба — в другата.
И без туй слабата светлина в стаята помръкна в очите на Стьопа. „Значи, така се полудявало!“ — помисли си той и се хвана за горния праг на вратата.
— Виждам, че май сте малко учуден, скъпи Степан Богданович! — попита Воланд, а на Стьопа му затракаха зъбите. — Но всъщност няма нищо чудно. Това е моята свита.
В този миг котаракът изпи водката, а ръката на Стьопа запълзя надолу по вратата.
— На тази свита й трябва място — продължи Воланд, тъй че в апартамента един от нас е излишен. Струва ми се, че излишният сте тъкмо вие.
— Те, те! — запя с кози глас карираният дангалак, говорейки за Стьопа в множествено число. — Те изобщо вършат напоследък ужасни свинщини. Пиянстват, използват положението си за връзки с жени, нищо не вършат, пък и за нищо не ги бива, защото бъкел не разбират от работата си. А на началството хвърлят прах в очите!
— Току се разкарват със служебната кола! — изпорти котаракът, дъвчейки гъбата.
И тогава се случи четвъртото и последно явление в апартамента, докато Стьопа, вече проснат на пода, дращеше прага с отмаляла ръка.
Направо от огледалото излезе някакъв — нисичък, но много широкоплещест, с бомбе на главата и щръкнал от устата кучешки зъб, който обезобразяваше и без това неописуемо отвратителната му физиономия. На всичкото отгоре косата му беше огненочервена.
— Аз — намеси се в разговора новодошлият — изобщо не разбирам как е станал директор. — Червенокосият гъгнеше все по-неясно. — Той е толкова директор, колкото аз съм архиерей.
— Ти не приличаш на архиерей, Азазело — обади се котаракът и си сложи в чинията кренвирши.
— Нали това казвам — изгъгна червенокосият и като се обърна към Воланд, добави почтително: — Позволете, месир, да го накарам да се пръждоса по дяволите от Москва!