След това поведоха Иван Николаевич по празния и безшумен коридор и го вкараха в огромен кабинет. Решил да се отнася с ирония към всичко в тази великолепно обзаведена сграда, Иван веднага кръсти мислено кабинета „кухня — комбинат“.
Имаше защо. Пълно беше с шкафове и стъклени шкафчета с лъскави никелирани инструменти. Имаше кресла с много сложно устройство, някакви тумбести лампи с блестящи абажури, множество стъкленици и спиртници, електрически жици и абсолютно никому неизвестни апаратури.
В кабинета с Иван се заловиха трима души — две жени и един мъж, всичките в бяло. Най-напред отведоха Иван до една маса в ъгъла с явната цел да го поразпитат за туй-онуй. Иван се замисли над положението си. Пред него се откриваха три възможности. Много съблазнителна беше първата: да се хвърли върху тези лампи и чудновати нещица, да ги направи всичките на пух и прах и така да изрази протеста си, задето е бил задържан неправилно. Но днешният Иван значително се различаваше от вчерашния Иван и първият вариант му се видя съмнителен: току-виж у тях се загнезди мисълта, че е буен луд. Затова Иван отхвърли първия изход. Имаше и втори: веднага да почне да им разправя за консултанта и за Пилат Понтийски. Но вчерашният опит му подсказваше, че хората не вярват на този разказ или го приемат някак изопачено. Затова Иван се отказа и от този вариант и реши да избере третия — да запази гордо мълчание.
Но не успя да устои докрай и ще — не ще, отговори, макар и сдържано, навъсено, на цяла редица въпроси. Разпитаха Иван за абсолютно всичко, свързано с досегашния му живот, дори как е боледувал от скарлатина преди петнайсетина години. След като казаното от Иван запълни цяла страница, обърнаха я и жената в бяло взе да разпитва Иван за роднините му. Че като почна Иван една дълга и широка: кой кога и от какво е умрял, дали е пиел, боледувал ли е от венерически болести и тям подобни. Накрая го помолиха да разкаже за вчерашното произшествие на Патриаршите езера, но не му досаждаха много и на съобщението за Пилат Понтийски не се учудиха.
После жената прехвърли Иван на мъжа, който го подхвана по иначе, вече без да го разпитва. Премери му телесната температура и пулса, надникна му в очите, като светеше в тях с някаква лампа. На помощ на мъжа дойде друга жена и двамата почнаха да бодат Иван с нещо в гърба, но не болезнено, рисуваха с дръжката на едно чукче по кожата на гърдите му някакви знаци, удряха го с чукчета по коленете, та краката на Иван подскачаха, бодоха му пръста, за да му вземат кръв, бодоха го в свивката на лакътя, слагаха му на ръцете някакви гумени гривни …
Иван само горчиво се усмихваше в себе си и размишляваше колко глупаво и странно се бе получило. Само като си помисли човек! Искаше да предупреди всички за опасността, с която ги заплашва непознатият консултант, канеше се да го залови, а успя само да се озове в някакъв тайнствен кабинет, за да разправя разни дивотии за впиянчения си чичо Фьодор от далечната Вологда. Непоносимо глупаво!
Най-сетне освободиха Иван. Върнаха го в стаята му, където получи чаша кафе, две рохки яйца и бял хляб с масло.
След като изяде и изпи всичко поднесено, Иван реши да дочака някой главен в това учреждение и него да накара да му обърне внимание, от него да потърси справедливост.
И той го дочака, и то почти веднага след закуската. Вратата на Ивановата стая неочаквано се отвори и влязоха много хора с бели престилки. Начело вървеше човек на около четирийсет години, старателно избръснат като някой актьор, с приятни, но много проницателни очи и подчертано учтив. Цялата свита му оказваше внимание и уважение и затова влизането му стана много тържествено. „Като Пилат Понтийски!“ — помисли си Иван.
Да, това беше несъмнено главният. Той седна на табуретката, а другите останаха прави.
— Доктор Стравински — представи се седналият на Иван и го погледна дружелюбно.
— Заповядайте, Александър Николаевич — тихо каза един с грижливо подстригана брадичка и подаде на главния гъсто изписания Иванов картон.
„Цяло дело са скалъпили!“ — помисли си Иван. А главният погледна с опитно око болничния картон, измърмори: „Нда, нда …“ и размени с обкръжаващите го няколко изречения на не особено разпространен език.
„И латински говори, като Пилат“ — печално си помисли Иван. В този миг една дума го накара да трепне и това беше думата „шизофрения“, произнесена, уви, още вчера от проклетия чужденец на Патриаршите езера, а днес повторена тук от професор Стравински.
„Той и това знаеше!“ — помисли си тревожно Иван. Главният следваше, изглежда, правилото да се съгласява с всички, да се радва на всичко, казано от околните, и да изразява това с думите „чудесно, чудесно“…