— Чудесно! — каза Стравински, връщайки някому листа, и се обърна към Иван: — Вие сте поет?
— Поет съм — мрачно отговори Иван и за пръв път изпита някакво необяснимо отвращение към поезията, а неговите собствени стихове, които веднага си спомни, му се сториха, кой знае защо, неприятни.
Намръщен, той попита на свой ред Стравински:
— Вие професор ли сте?
Стравински с подчертана учтивост кимна.
— И сте тука най-главният? — продължи Иван. Стравински потвърди и това с кимване.
— Трябва да поговоря с вас — каза многозначително Иван Николаевич.
— Тъкмо затова съм дошъл — отвърна Стравински.
— Вижте сега — поде Иван, усещайки, че е дошъл неговият час, — таксуват ме за луд, никой не желае да ме изслуша! …
— О, не, ние ще ви изслушаме много внимателно — сериозно и успокояващо каза Стравински — и в никакъв случай няма да позволим да ви таксуват за луд.
— Тогава чуйте: вчера вечерта срещнах на Патриаршите езера една тайнствена личност, може би чужденец, който знаеше предварително за смъртта на Берлиоз и е виждал с очите си Пилат Понтийски.
Свитата безмълвно и неподвижно слушаше поета.
— Пилат ли? Онзи Пилат, който е живял по времето на Иисус Христос? — попита Стравински и примижа срещу Иван.
— Същият.
— Аха — каза Стравински, — а този Берлиоз го премаза трамваят?
— Да, именно него премаза вчера пред мен трамваят на Патриаршите езера, а оня загадъчен гражданин …
— Познатият на Пилат Понтийски? — попита Стравински, който явно беше много схватлив.
— Да, именно той — потвърди Иван, изучавайки Стравински, — та той каза предварително, че Анушка е разляла олиото… И той се подхлъзна точно на това място! Как ви се струва тая работа? — попита многозначително Иван, като се надяваше да постигне с думите си силен ефект.
Но такъв ефект не последва и Стравински много просто зададе следващия въпрос.
— Ами коя е тази Анушка?
Въпросът малко разстрои Иван, лицето му потръпна.
— Анушка няма никакво значение — каза той нервно, — дявол я знае коя е. Някаква идиотка от Садовая. Важното е, че той е знаел предварително за олиото, чувате ли — предварително! Разбирате ли ме?
— Отлично ви разбирам — отговори сериозно Стравински, докосна коленете на поета и добави: — Не се вълнувайте и продължете.
— Продължавам — каза Иван, като се мъчеше да влезе в тон със Стравински; той вече знаеше от горчив опит, че само спокойствието ще му помогне, — та този ужасен тип, а той лъже, че е консултант, притежава някаква свръхестествена сила. Втурнеш се например да го гониш и разбираш, че е невъзможно да го стигнеш. Придружава го една двойка, и тя еша си няма: някакъв дангалак със строшено пенсне и един чудовищно едър котарак, който си се вози на трамвай. Освен това — непрекъсван от никого, Иван говореше все по-разпалено и убедително, — той е бил лично на балкона на Пилат Понтийски и това е абсолютно сигурно. Че то това на какво прилича? А? Той трябва незабавно да бъде арестуван, иначе ще направи неописуеми бели.
— Значи, вие правите всичко възможно той да бъде арестуван? Правилно ли съм ви разбрал? — попита Стравински.
„Той е умен — помисли си Иван, — трябва да се признае, че и между интелигентите се срещат рядко умни хора, това не бива да се отрича“ — и отговори:
— Точно така! И как иначе, помислете само! А мене ме задържат тук насила, навират ми в очите някаква лампа, къпят ме във вана, питат ме разни глупости за чичо ми Федя… Той отдавна е на оня свят! Настоявам веднага да ме пуснат!
— Е хубаво, чудесно, чудесно! — отвърна Стравински. — Ето че всичко се изясни. Наистина какъв смисъл да се държи в болницата здрав човек? Добре, аз ще ви изпиша веднага, ако ми кажете, че сте нормален. Не ако докажете, а просто ако ми го кажете. И тъй, вие сте нормален, нали?
Сега настъпи пълна тишина и дебелата жена, която сутринта се беше грижила за Иван, погледна с благоговение професора, а Иван още веднъж си помисли:
„Явно е умен!“
Предложението на професора много му хареса, но преди да отговори, той най-сериозно се замисли, смръщил чело, после каза твърдо:
— Аз съм нормален.
— Е, чудесно — възкликна с облекчение Стравински, — а щом е тъй, хайде да разсъждаваме логично. Да вземем вчерашния ви ден — той се обърна и незабавно му подадоха Ивановия картон. — Търсейки неизвестния човек, който ви се е представил като познат на Пилат Понтийски, вие сте извършили вчера следните постъпки — и Стравински запрегъва дългите си пръсти, като поглеждаше ту в листа, ту към Иван, — окачили сте на гърдите си иконичка. Така ли?