— Така — навъси се Иван.
— Паднали сте от ограда и сте си изподрали лицето. Нали? Отишли сте в ресторанта със запалена свещ в ръка и по долни дрехи, в ресторанта сте набили някого. Докарали са ви тук вързан. Оттук сте телефонирали в милицията и сте молили да пратят картечници. После сте направили опит да се хвърлите през прозореца. Нали? Пита се: ако действате по такъв начин, ще успеете ли някого да заловите или да арестувате? Ако сте нормален човек, сам ще си отговорите: в никакъв случай. Вие искате да се махнете оттука? Моля. Но позволете да ви попитам — накъде ще се запътите?
— В милицията, разбира се — отговори Иван, но вече не толкова уверено, и малко се смути от погледа на професора.
— Направо оттук?
— Ъхъ.
— А в къщи няма ли да се отбиете? — бързо попита Стравински.
— Но аз нямам време да се отбивам! Докато се отбивам по къщите, оня ще офейка!
— Тъй. Ами какво ще кажете най-напред в милицията?
— За Пилат Понтийски — отговори Иван и очите му сякаш плувнаха в мътна пелена.
— Е, чудесно! — възкликна възхитен Стравински, обърна се към оня с брадичката и заповяда: — Фьодор Василиевич, пуснете, моля ви се, гражданина Бездомни да отиде в града. Но стаята му да не се заема и може да не сменяте чаршафите. След два часа гражданинът Бездомни отново ще бъде тук. И така — обърна се той към поета, — успех няма да ви пожелавам, защото не вярвам ни най-малко в този успех. До скоро виждане! — и той стана, а свитата му се размърда.
— На какво основание ще ме докарат отново тук? — попита тревожно Иван.
Стравински сякаш очакваше този въпрос, веднага седна и заговори:
— На това основание, че щом се появите в милицията по наполеонки и кажете, че сте срещнали човек, който е познавал лично Пилат Понтийски, моментално ще ви докарат тук и отново ще се намерите в стаята си.
— Какво общо имат наполеонките? — озърташе се объркан Иван.
— Преди всичко Пилат Понтийски. Но и наполеонките. Защото ние ще си приберем болничните дрехи и ще ви върнем вашите одежди. А вас са ви докарали по наполеонки. И тъй като нямахте никакво намерение да се отбивате в къщи, въпреки че ви го намекнах… По-нататък ще последва Пилат Понтийски… и готово!
Сега с Иван Николаевич стана нещо странно. Волята му сякаш се прекърши; той усети, че е слаб, че има нужда от съвет.
— Но тогава какво да правя? — попита той, този път вече плахо.
— Е, чудесно! — обади се Стравински. — Това вече е уместен въпрос. Сега ще ви обясня какво всъщност се е случило с вас. Вчера някой здравата ви е уплашил и разстроил с разказ за Пилат Понтийски и тям подобни неща. И вие, изнервен, измъчен човек, хуквате из града да разказвате за Пилат Понтийски. Съвсем естествено е да ви вземат за луд. Сега за вас има едно-единствено спасение — пълното спокойствие. Затова се налага на всяка цена да останете тук.
— Но той трябва да бъде заловен! — възкликна вече умоляващо Иван.
— Да, добре, но защо да тичате вие? Изложете на хартия вашите подозрения и обвинения срещу този човек. Нищо по-просто от това заявлението ви да бъде пратено където трябва и ако имаме работа с престъпник, както предполагате, всичко ще се изясни много скоро. Но при едно условие: не напрягайте мозъка си и се помъчете да мислите колкото може по-рядко за Пилат Понтийски. Ако почнем да вярваме на всичко, което ни разказват Нали?
— Разбрах! — заяви решително Иван. — Моля да ми се даде хартия и писалка.
— Дайте му хартия и моливче — заповяда Стравински на дебелата жена, а Иван посъветва: — Препоръчвам ви днес да не пишете.
— Не, не, още днес, на всяка цена още днес! — възкликна тревожно Иван.
— Е, хубаво. Само не си напрягайте мозъка. Ако днес не успеете — утре.
— Той ще избяга!
— О, не — възрази уверено Стравински, — никъде няма да избяга, гарантирам. И помнете, че тука ще ви помогнем с всичко възможно, а сам нищо няма да направите. Чувате ли ме? — попита изведнъж многозначително Стравински и стисна и двете ръце на Иван Николаевич. Хвана ги в своите и дълго се взира втренчено в очите на Иван, повтаряйки: — Ние ще ви помогнем … чувате ли ме? … Ние ще ви помогнем … Ние ще ви помогнем. Ние ще ви помогнем …
Иван Николаевич неочаквано се прозя, изразът на лицето му се смекчи.
— Да, да — тихо каза той.
— Е, чудесно! — приключи според обичая си беседата Стравински и стана. — Довиждане! — той стисна ръка на Иван и вече на излизане се обърна към оня с брадичката: — Да, опитайте кислород… и бани.