След няколко мига пред Иван вече нямаше никой — нито Стравински, нито свитата. Зад мрежата на прозореца под лъчите на обедното слънце се простираше радостната и пролетна борова гора на отвъдния бряг, а по-наблизо искреше реката.
(обратно)Глава 9. Номерата на Коровиев
Никанор Иванович Босой, председател на домсъвета на №302-бис на улица Садовая в Москва, където живееше покойният Берлиоз, беше налегнат от ужасни грижи, започнали предишната нощ, в сряда срещу четвъртък.
В полунощ, както вече знаем, в къщата пристигна комисията, в която участваше Желдибин, повикаха Никанор Иванович, съобщиха му за гибелта на Берлиоз и заедно с него отидоха в апартамент №50.
Там запечатаха ръкописите и вещите на покойния. Нито Груня, приходящата домашна прислужница, нито лекомисленият Степан Богданович си бяха по това време в къщи. Комисията съобщи на Никанор Иванович, че ще вземе ръкописите на покойния, за да ги прегледа, а жилищната площ на покойния, тоест трите стаи (някогашните кабинет, гостна и трапезария на бижутершата) преминават в разпореждане на домсъвета; вещите да бъдат запазени на гореспоменатата жилищна площ, докато се издирят наследниците.
Вестта за гибелта на Берлиоз се пръсна из цялата къща с някаква свръхестествена бързина и в четвъртък от седем часа сутринта на Босой почнаха да му се обаждат по телефона, а после да идват и лични със заявления, съдържащи претенции за жилищната площ на покойния. За два часа Никанор Иванович прие трийсет и две парчета.
Заявленията бяха пълни с молби, закани, инсинуации, доноси, обещания за ремонт за своя сметка; хората пишеха, че живеят в непоносима теснотия или че им е невъзможно да съжителстват с бандити. Имаше и едно смайващо с художествената си сила описание как в апартамент №31 някой откраднал пелмени и ги напъхал направо в джоба на сакото си, имаше и две уверения за слагане край на живота чрез самоубийство и едно признание за тайна бременност.
Викаха Никанор Иванович в антрето на жилището му, хващаха го за ръкава, шепнеха му нещо, намигаха и обещаваха да се реваншират.
Тези мъки продължиха до към един часа по обед, когато Никанор Иванович просто избяга от дома си в помещението на домсъвета до входа, но като видя, че го причакват и там, пак избяга. Отскубна се някак от хората, които го следваха по петите през асфалтирания двор, изчезна в шести вход и се качи на петия етаж, където се намираше този гаден апартамент №50.
Дебеланкото Никанор Иванович си пое дъх на площадката и звънна, но никой не му отвори. Звънна още веднъж, после взе да мърмори и тихичко да ругае. Но пак никой не му отвори. Търпението на Никанор Иванович се изчерпа, той извади от джоба си връзката дубликати от ключовете, с която разполагаше домсъветът, отключи с властна ръка вратата и влезе.
— Хей, прислужницата! — кресна Никанор Иванович в полутъмното антре. — Как ти беше името. Груня ли беше?… Ей, няма ли те?
Никой не се обади.
Тогава Никанор Иванович махна печата от вратата на кабинета, после извади от чантата си дърводелски метър и прекрачи прага на кабинета.
За прекрачване, прекрачи го, но спря изумен до вратата и чак потрепери.
До масата на покойния седеше непознат кльощав и длъгнест гражданин с карирано възкъсо сако, жокейско кепе и пенсне… е, с една дума, оня същият.
— Вие кой сте, гражданино? — попита уплашено Никанор Иванович.
— Охо! Никанор Иванович! — развика се с треперлив тенор неочакваният гражданин, скочи и приветства председателя с насилствено и внезапно ръкостискане. Това посрещане не зарадва ни най-малко Никанор Иванович.
— Много се извинявам — заговори той недоверчиво, — но вие кой сте? Официално лице?
— Ех, Никанор Иванович! — възкликна сърдечно неизвестният. — Какво значи официално — неофициално? Всичко зависи от каква гледна точка се подхожда към въпроса, всичко е толкова нетрайно и условно, Никанор Иванович. Днес съм неофициално лице, пък утре, току-виж, съм станал официално! А се случва и обратното, Никанор Иванович, и още как!
Това разсъждение не задоволи ни най-малко председателя на домсъвета. Недоверчив по природа, той реши, че раздрънкалият се гражданин е лице именно неофициално, а комай и празноскитащо.
— Но кой сте вие? Как се казвате? — питаше все по-строго председателят и дори взе да настъпва към непознатия.
— Е, да речем, да речем, че се казвам Коровиев — отговори гражданинът, без да се смути ни най-малко от тази строгост. — Но ще позволите ли да ви предложа нещо за хапване, Никанор Иванович? Само не се стеснявайте! А?