— Граждани! — разсърди се жената. — Разпишете се, пък после мълчете колкото си щете! Аз разнасям светкавични!
Без да откъсва поглед от телеграмата, Варенуха драсна разкривен подпис в тетрадката и жената изчезна.
— Ти нали говори с него по телефона в единайсет и нещо? — попита съвсем объркан администраторът.
— Стига смешки! — разкрещя се пискливо Римски. — Дали съм говорил с него, или не, той не може да бъде сега в Ялта! Това е смешно!
— Пиян е … — каза Варенуха.
— Кой е пиян? — попита Римски и двамата пак се втренчиха един в друг.
Че от Ялта е телеграфирал някакъв самозванец или луд, в това нямаше съмнение, но странното беше: откъде ялтенският мистификатор знае за Воланд, пристигнал едва вчера в Москва? Откъде знае за връзката между Лиходеев и Воланд?
— „Хипноза …“ — повтаряше Варенуха думата от телеграмата, — но откъде знае за Воланд? — той премига и изведнъж възкликна убедено: — Ами, глупости, глупости, глупости!
— Къде е отседнал този Воланд, да го вземе дяволът? — попита Римски.
Варенуха веднага се обади в бюрото за чужденци и окончателно слиса Римски със съобщението, че Воланд се е настанил в апартамента на Лиходеев. След това Варенуха избра номера на Лиходеев и дълго слуша ниския сигнал. Сред сигналите някъде отдалече се чу тежък, мрачен глас, който изпя: „Скалите мой са дом“ и Варенуха реши, че в телефонната мрежа се е преплел глас от радиотеатъра.
— У тях никой не отговаря — каза Варенуха и сложи слушалката върху вилката, — дали да не се обадя и в…
Той не довърши. На вратата се появи същата жена и двамата — Римски и Варенуха — станаха да я посрещнат, а тя извади от чантата този път не бяло, ами някакво тъмно листче.
— Това вече става интересно — процеди през зъби Варенуха, изпращайки с поглед жената, която побърза да си отиде. Пръв грабна листчето Римски.
Върху тъмния фон на фотографска хартия ясно се открояваха черни ръкописни редове:
„Доказателство моят почерк моят подпис Пратете светкавична потвърждение установете таен надзор Воланд Лиходеев.“
През двайсетгодишната си работа в театрите Варенуха много беше видял и патил, но сега му се стори, че разсъдъкът му се замъглява и той не може да произнесе нищо освен житейската и абсолютно нелепа фраза:
— Не може да бъде!
Но Римски постъпи другояче. Той стана, отвори вратата, изрева през нея на куриерката, седнала на едно столче:
— Ще пускате само раздавачите! — и заключи кабинета.
После извади от бюрото куп документи и се залови внимателно да сравнява дебелите, наклонени вляво букви във фотограмата с буквите от Стьоповите резолюции и с подписите му, украсени със засукана заврънкулка. Легнал върху бюрото му, Варенуха дишаше горещо в бузата на Римски.
— Това е неговият почерк — заяви най-сетне категорично финдиректорът, а Варенуха се обади като ехо:
— Да, неговият.
Администраторът се взря в лицето на Римски и се учуди на промяната, станала с това лице. И без това слабият финдиректор сякаш беше отслабнал още повече и дори беше остарял, а очите му зад роговите рамки бяха загубили обичайната си острота и в тях се бе появила не само тревога, но дори сякаш и печал.
Варенуха направи всичко, което се полага на човек в минути на безкрайно изумление. Разходи се нервно из кабинета, на два пъти простря нагоре ръце като разпнат, пресуши пълна чаша жълтеникава вода от гарафата, възкликна неколкократно:
— Не разбирам! Не раз-би-рам!
А Римски гледаше през прозореца и напрегнато мислеше. Положението на финдиректора беше много трудно. Налагаше се незабавно, на място, да се намерят най-обикновени обяснения за най-необикновени явления.
Финдиректорът премижа и си представи как Стьопа се качва по пижама и без ботуши днес към единайсет и половина в някакъв невиждан свръхбърз самолет, а после пак той, Стьопа, и пак в единайсет и половина, стои по чорапи на летището в Ялта … дяволска работа!
Да не би пък друг, а не Стьопа, да беше говорил с него днес по телефона от собствения му апартамент? Не, Стьопа беше! Той ли не познава Стьоповия глас! Но дори да беше говорил днес някой друг, нали вчера следобед Стьопа беше дошъл от кабинета си в същия този кабинет с идиотския договор и беше ядосал финдиректора с лекомислието си. Как е могъл да замине или да отлети, без да се обади в театъра? Но и да е отлетял снощи, невъзможно беше да е стигнал там още днес преди пладне. Или можеше да е стигнал?
— Колко километра са до Ялта? — попита Римски. Варенуха спря обиколките и закрещя: