Изведнъж администраторът подскочи и се разкрещя така, че Римски потрепери:
— Сетих се! Сетих се! В Пушкино откриха ресторант „Ялта“! Всичко е ясно! Отишъл, напил се и сега телеграфира оттам!
— Е не, това вече е прекалено — отговори Римски и бузата му заподскача в нервен тик, а в очите му пламна истинска тежка злоба, — добре де, скъпо ще му струва тази разходка, — но изведнъж се запъна и нерешително добави: — Да, ама милицията…
— Това са глупости! Негови собствени шеги — прекъсна го експанзивният администратор и попита: — Ами плика да го нося ли?
— На всяка цена — отговори Римски.
И пак се отвори вратата и влезе оная същата …
„Тя!“ — помисли си, кой знае защо, с мъчително чувство Римски. И станаха да посрещнат раздавачката.
„Благодаря потвърждението незабавно петстотин криминалната мое име утре отлитам Москва Лиходеев“.
— Той е полудял… — каза изнемогващ Варенуха. А Римски издрънча с ключа, извади от чекмеджето на огнеупорната каса пари, отброи петстотин рубли, натисна звънеца, връчи ги на куриера и го прати на пощата.
— Ама моля ти се, Григорий Данилович — не повярва на очите си Варенуха, — мисля, че напразно ги пращаш тия пари.
— Ще ги върнат — обади се тихо Римски, — обаче на него това излетче ще му излезе през носа — и добави, сочейки чантата на Варенуха. — Върви, Иван Савелиевич, не губи време.
Варенуха изхвърча с чантата от кабинета.
Той слезе на долния етаж, видя пред касата огромна опашка, разбра от касиерката, че до един час всички места сигурно ще са продадени, защото щом окачили допълнителния афиш, публиката заприиждала просто на тълпи, нареди на касиерката да запази трийсет от най-хубавите места в ложите и партера, изскочи от касата, отърва се пътьом от досадните гратисчии и се шмугна в своето кабинетче да си вземе каскета. В това време иззвъня телефонът.
— Да! — викна Варенуха.
— Иван Савелиевич? — осведоми се слушалката с гаден гъгнив глас.
— Няма го в театъра! — тъкмо да викне Варенуха, но слушалката веднага го прекъсна:
— Я не се занасяйте, Иван Савелиевич, ами слушайте. Не носете никъде тези телеграми и никому не ги показвайте.
— Кой се обажда? — изрева Варенуха. — Гражданино, стига с тия номера! Веднага ще ви намерят! Вашият телефон?
— Варенуха — обади се същият гнусен глас, — ти руски разбираш ли? Не носи никъде телеграмите.
— А, значи не мирясвате! — разкрещя се разярен администраторът. — Е, тогава внимавайте! Ще си платите — и изкрещя някаква закана, но млъкна, защото почувства, че вече никой не го слуша.
Изведнъж в кабинетчето някак много бързо взе да притъмнява. Варенуха изхвърча навън, тръшна подире си вратата и през страничния вход се понесе към лятната градина.
Администраторът беше възбуден и кипеше от енергия. След наглото обаждане той вече не се съмняваше, че някаква банда хулигани си прави мръсни шеги и че тези шеги са свързани с изчезването на Лиходеев. Администраторът се задушаваше от желание да изобличи злосторниците и колкото и да е странно, у него възникна и предусещането за нещо приятно. Така се чувства човек, когато се стреми да стане център на вниманието, да съобщи сензационна новина.
В градината вятърът духна в лицето на администратора и напълни очите му с пясък, сякаш да му прегради пътя, сякаш да го предпази. На втория етаж един прозорец така се тресна, че стъклата едва не изхвърчаха, върхарите на кленовете и липите тревожно прошумоляха. Постъмни се и захладня. Администраторът разтърка очи и видя, че ниско над Москва пълзи жълтокоремест буреносен облак. В далечината се чу дебело боботене.
Колкото и да бързаше Варенуха, непреодолимо желание го накара да провери пътьом сложил ли е техникът мрежа на лампата в клозета.
Варенуха изтича покрай стрелбището и се озова сред гъстите люлякови храсти, където се намираше светлосинята постройка на клозета. Техникът се оказа изпълнителен човек, крушката на тавана в мъжката тоалетна беше вече защитена с метална мрежа, но администраторът се ядоса, защото даже в падналия преди бурята здрач можеше да се види, че стените са вече изподраскани с въглен и с молив.
— На какво прилича … — тъкмо поде администраторът и изведнъж чу зад себе си глас, който измърка:
— Вие ли сте, Иван Савелиевич?
Варенуха трепна, обърна се и видя зад себе си нисък шишко, както му се стори, с котешка физиономия.
— Аз съм, е, и? — отвърна неприязнено Варенуха.
— Много, много ми е приятно — изписука котаракоподобният шишко, после изведнъж замахна и зашлеви на Варенуха такъв шамар, че каскетът изхвърча от главата на администратора и изчезна безследно в дупката на клозета.