От шамара на шишкото цялата тоалетна се освети за миг с трепкаща светлина и в небето прокънтя гръмотевичен удар. После блесна още една светкавица и пред администратора изникна друг — дребен, но с рамене на атлет, с огненочервена коса, на едното му око перде, от устата му щръкнал кучешки зъб. Този, вторият, който трябва да беше ловък, зашлеви администратора по другата буза. В отговор небето пак изгромоли и върху дъсчения покрив на клозета рукна порой.
— Какво правите, дру… — прошепна, изгубил ума и дума, администраторът, съобрази веднага, че думата „другари“ съвсем не подхожда за бандити, нападнали човек в обществен клозет, изхриптя: — гражда… — съобрази, че те не заслужават и това обръщение, и получи трети страшен удар, неизвестно от кого от двамата. Кръв рукна от носа му върху толстовката.
— Какво носиш в чантата, паразит такъв? — изкрещя диво оня, дето приличаше на котарак. — Телеграмите, а? Тебе предупредиха ли те по телефона никъде да не ги носиш. Предупредиха ли те, тебе питам?
— Предупрежд … даваха … диха … — отвърна задъхан администраторът.
— А ти въпреки това хукна, така ли? Дай тука чантата, гадино! — викна вторият със същия гъгнив глас, който се беше обадил по телефона, и дръпна чантата от разтрепераните ръце на Варенуха.
Двамата хванаха администратора под мишниците, извлякоха го от градината и се понесоха с него по Садовая. Бурята бушуваше с пълна сила, водата нахлуваше с грохот и вой в отворите на канализацията, навсякъде се вдигаха мехури, издуваха се вълнички, дъждът плющеше по покривите, преливаше от улиците, откъм входовете шуртяха пенести потоци. Всичко живо се беше омело от Садовая и нямаше кой да спаси Иван Савелиевич. Като скачаха в мътните реки и си светеха с мълниите, бандитите само за секунда довлякоха полумъртвия администратор до №302-бис, влетяха с него в безистена, където се бяха свили до стената две боси жени, хванали в ръце обувките и чорапите си. После се втурнаха към шестия етаж и Варенуха се озова захвърлен на пода в добре познатото му антре в апартамента на Стьопа Лиходеев.
Там двамата разбойници изчезнаха яко дим и вместо тях в антрето се появи съвсем гола мома — червенокоса и с очи, святкащи с фосфорен блясък.
Варенуха разбра, че точно това е най-страшното от всичко, което му се беше случило, изстена и се залепи за стената. А момата се приближи плътно до администратора и сложи длани върху раменете му. На Варенуха му щръкнаха косите, защото дори през студения, напоен с вода плат на толстовката усети, че тези длани са още по-студени, че от тях лъха леден мраз.
— Я дай да те целуна — каза нежно момата и точно срещу очите му се озоваха нейните сияещи очи. В същия миг Варенуха припадна и не усети целувката.
(обратно)Глава 11. Раздвоението на Иван
Боровата гора на отвъдния бряг на реката, допреди час осветена от майското слънце, помръкна, разми се и се стопи.
Водата се изливаше на плътна пелена зад прозореца. По небето непрекъснато припламваха нишки, то се разпукваше, стаята на болния се изпълваше с трепкаща, плашеща светлина.
Седнал в леглото, Иван тихо плачеше, загледан в мътната, кипнала от мехури река. Всеки път щом удареше гръм, той жално извикваше и закриваше лицето си с ръце. Изписаните от Иван листчета бяха пръснати по пода; беше ги разпилял вятърът, нахлул в стаята малко преди бурята.
Опитите на поета да напише заявление за страшния консултант останаха безуспешни. Щом получи от дебелата фелдшерка, която се казваше Прасковя Фьодоровна, малкото моливче и хартията, той потри делово ръце и бързо се настани на масата. Началото написа доста уверено:
„До милицията. Заявление от Иван Николаевич Бездомни, член на МАССОЛИТ. Вчера вечерта отидох с покойния М. Д. Берлиоз на Патриаршите езера…“
И поетът веднага се обърка, най-вече заради думата „покоен“. От самото начало — някаква безсмислица: как така отишъл с покойния? Покойниците не ходят! Наистина може да го вземат за луд!
Като съобрази това, Иван Николаевич се залови да поправя написаното. Стана така: „… с М. А. Берлиоз, впоследствие покойник…“ И това не задоволи автора. Наложи се да опита трета редакция, но тя излезе още по-несполучлива от първите две: „… с Берлиоз, който беше прегазен от трамвай…“ — сега пък се сети за тоя никому неизвестен композитор със същото име и се наложи да добави: „… но не композитора…“.
Като се на мъчи с тия двама Берлиозовци, Иван задраска всичко и реши да започне направо с нещо много силно, та да привлече веднага вниманието на четящия, и написа как котаракът се качи на трамвая, а после се върна към епизода с отрязаната глава. Главата и предсказанието на консултанта го отведоха към мисълта за Пилат Понтийски и за да е убедителен, Иван реши да изложи докрай целия разказ за прокуратора от момента, когато той с бяло наметало с кървава подплата се появява в колонадата на Иродовия дворец.