— Може би знаете от каква именно? — с напълно обяснима ирония се осведоми Берлиоз, като се остави да бъде въвлечен в някакъв наистина нелеп разговор. — И навярно ще ми го кажете?
— На драго сърце — отвърна непознатият. Той измери Берлиоз с поглед, като че ли му взимаше мярка за костюм, и процеди през зъби нещо като: „Едно, две… Меркурий във втори дом… Луната си е отишла… шест — нещастие… вечер — седем…“ — после високо и радостно заяви: — Ще ви отрежат главата!
Бездомни диво и злобно се облещи срещу непознатия, а Берлиоз попита с кисела усмивка:
— А кой именно ще ми я отреже? Врагове? Интервенти?
— А, не — отвърна събеседникът, — една рускиня, комсомолка.
— Хм… — измуча Берлиоз, ядосан от шегата на непознатия, — това, прощавайте, е малко вероятно.
— Аз също моля да бъда извинен — отвърна чужденецът, — но е така. Да, исках да попитам какво щяхте да правите тази вечер, ако не е тайна?
— Не, не е. Най-напред ще се отбия в къщи на Садовая, а после, в десет часа вечерта, в МАССОЛИТ ще се състои заседание, което аз ще председателствувам.
— Не, това е невъзможно. — твърдо възрази чужденецът.
— Защо така?
— Затова, защото — отговори чужденецът и погледна с присвити очи към небето, където, предусетили вечерния хлад, безшумно сновяха черни птици, — защото Анушка вече е купила олиото и не само го е купила, но и го е разляла. Тъй че заседанието няма да се състои.
Тогава под липите настъпи, разбира се, мълчание.
— Извинете — поде след малко Берлиоз, като поглеждаше към дрънкащия дивотии чужденец, — какво общо има с това някакво олио… и коя е тази Анушка?
— Аз ще ви кажа какво общо има олиото — намеси се изведнъж Бездомни, решил явно да обяви на неканения събеседник война. — Не ви ли се е случвало, гражданино, да влизате в лудница?
— Иване!… — тихо възкликна Михаил Александрович.
Но чужденецът не се обиди ни най-малко и много весело се разсмя.
— Но да, разбира се, бил съм, и то неведнъж! — възкликна той със смях, но без да откъсва от поета око, в което нямаше смях, — Къде ли не съм бил! Жалко само, че не намерих време да попитам професора какво значи шизофрения. Тъй че вие си го попитайте, Иван Николаевич!
— Откъде знаете името ми?
— Но моля ви, Иван Николаевич, та кой не ви знае? — Чужденецът извади от джоба си излезлия миналия ден брой на „Литературная газета“ и Иван Николаевич видя на първа страница портрета си, а под него своите собствени стихотворения. Но това доказателство за слава и популярност, което вчера така беше зарадвало поета, сега хич не го зарадва.
— Извинете — каза той и лицето му помрачня, — не бихте ли ни оставили за минутка? Искам да кажа на приятеля си няколко думи.
— О, с удоволствие! — възкликна неизвестният. — Тук под липите е толкова хубаво, пък и за никъде не бързам.
— Виж какво, Миша — зашепна поетът, след като дръпна Берлиоз встрани, — той не е никакъв турист, ами е шпионин. Руски емигрант, който се е промъкнал тук. Кажи му да си покаже документите, докато не е офейкал…
— Така ли мислиш? — прошепна разтревожен Берлиоз и си каза: — „Има право…“
— Повярвай ми — изхриптя в ухото му поетът, — преструва се на глупак, за да изкопчи нещо; Чуваш ли го как говори руски — шепнеше поетът, но поглеждаше с едно око към чужденеца, да не би да избяга, — да го хванем, докато не е духнал…
И поетът задърпа за ръка Берлиоз към пейката.
Непознатият не седеше, а беше застанал до нея и държеше в ръцете си книжка с тъмносива подвързия, плътен плик от луксозна хартия и визитна картичка.
— Моля да ме извините, че в разгара на спора забравих да ви се представя. Ето моята визитна картичка, паспорта ми и поканата да дойда в Москва за консултация — каза солидно неизвестният, като гледаше проницателно двамата литератори.
Те се смутиха. „Всичко е чул, по дяволите..,“ — помисли си Берлиоз и с учтив жест даде да се разбере, че представянето на документите е излишно. Докато чужденецът ги навираше на редактора, поетът успя да прочете върху визитната картичка напечатаната с чуждестранни букви дума „професор“ и началната буква на презимето му — дубъл „ве“.
— Много ми е приятно — смутено мънкаше в това време редакторът и чужденецът прибра документите в джоба си.
По такъв начин отношенията бяха възстановени и тримата седнаха отново на пейката.
— Поканен сте като консултант, професоре? — попита Берлиоз.