Воланд, Фагот и котаракът извърнаха глави към конферансието.
— Нима изразих възхищение? — попита магът Фагот.
— Съвсем не, месир, не сте изразявали никакво възхищение — отвърна онзи.
— Но тогава какво говори този човек?
— Ам’че той чисто и просто излъга! — звучно, та да го чуе целият театър, заяви карираният помощник, обърна се към Бенгалски и добави: — Поздравявам ви по случай излъгването, гражданино!
От балкона плисна лек смях, а Бенгалски трепна и се опули.
— Но мен естествено ме интересуват не толкова автобусите, телефоните и останалата…
— Апаратура! — подсказа карираният.
— Точно така, благодаря — цедеше бавно магът с тежък бас, — колкото далеч по-важният въпрос, променили ли са се гражданите вътрешно?
— Да, това е изключително важен въпрос, господине.
Зад кулисите взеха да се споглеждат и да свиват рамене, Бенгалски беше пламнал, а Римски беше пребледнял. Но в този момент, сякаш отгатнал предизвиканата тревога, магът каза:
— Ах, ние май се разбъбрихме, скъпи Фагот, а публиката почва да скучае. Хайде, покажи ни за начало нещо по-простичко.
Залата облекчено се размърда. Фагот и котаракът се отдалечиха в противоположни посоки по рампата. Фагот щракна с пръсти, викна лудешки:
— Три, четири! — улови във въздуха тесте карти, разбърка го и го пусна като лента на котарака. Котаракът хвана лентата и я върна. Атлазената змия изсъска, Фагот зина като птиче и я изгълта цялата, карта след карта.
После котаракът се поклони, направи реверанс с дясната задна лапа и предизвика бурни ръкопляскания.
— Браво! Браво! — викаха възхитено зад кулисите. А Фагот посочи с пръст партера и обяви:
— Уважаеми граждани, тестето се намира, значи, на седмия ред у гражданина Парчевски, точно между банкнота от три рубли и призовка от съда по дело за плащане издръжка за дете на гражданката Зелкова.
В партера се размърдаха, занадигаха се от местата си и най-сетне някакъв гражданин, който наистина се казваше Парчевски, целият пламнал от изненада, извади от портфейла си тестето и го размаха във въздуха — не знаеше какво да го прави.
— Запазете си го за спомен! — извика Фагот. — Не случайно казахте снощи, на вечеря, че да не беше покерът, животът ви в Москва щеше да е съвсем непоносим.
— Стар номер! — чу се откъм втория балкон. — Тоя в партера е от същата шайка.
— Така ли мислите? — кресна Фагот и примижа срещу втория балкон. — В такъв случай и вие сте от нашата шайка, защото тестето е в джоба ви!
Зрителите от втория балкон се размърдаха и се чу радостен глас:
— Вярно! У него е! Тука е, тука е!… Стой! Ама това са пари, десетачки!
Седналите в партера извърнаха глави. На втори балкон някакъв слисан гражданин откри в джоба си пачка с банков бандерол с надпис „Хиляда рубли“.
Съседите напираха към него, а той човъркаше объркан бандерола с нокът, мъчеше се да разбере истински ли са рублите или вълшебни.
— Брей, истински! Рубли! — викаха радостно от балкона.
— Поиграйте си с мен с такова тесте — помоли весело някакъв шишко от средата на партера.
— Авек плезир! — обади се Фагот. — Но защо само с вас? Всички ще вземат активно участие! — Той изкомандва: — Моля, гледайте нагоре!… Едно! — В ръката му лъсна пистолет; викна: — Две! — пистолетът се насочи нагоре. Кресна: — Три! — светкавица, гръм и в същия миг от купола полетяха, запровираха се между трапеците и заваляха в залата бели хартийки.
Те кръжаха, пръскаха се встрани, към балкона, отлитаха към оркестъра и към сцената. След няколко секунди дъждът от пари, който ставаше все по-силен, стигна до партера и зрителите почнаха да ловят хартийките.
Протягаха се стотици ръце, зрителите гледаха през хартийките към осветената сцена и виждаха съвсем истински и най-законни водни знаци. Миризмата също не оставяше място за никакви съмнения: беше несравнимата с нищо прелестна миризма на току-що отпечатани банкноти Отначало веселие, а после изумление обзе целия театър. Навсякъде боботеше една дума:
„Рубли, рубли!“, чуваха се възклицания „Ах, ах!“ и весел смях. Някои вече пълзяха по пътеката, търсеха под креслата. Мнозина се бяха качили върху седалките да ловят изплъзващите се капризни хартийки.
По лицата на милиционерите взе да се изписва недоумение, артистите занадничаха безцеремонно иззад кулисите.
Откъм първи балкон се чу глас: „К’во се пресягаш, бе? Тая е моя! Към мене летеше!“ Изведнъж се чу силен шамар. На първи балкон веднага се появи милиционерски шлем, някой от първи балкон бе отведен.
Изобщо възбудата растеше и не се знае докъде щеше да стигне всичко това, ако Фагот не беше спрял дъжда от пари с внезапно духване във въздуха.