Двама младежи си размениха многозначителни, весели погледи, станаха бързо от местата си и се запътиха право към бюфета. В театъра стана шумно, очите на зрителите блестяха възбудено. Да, да, не се знае докъде щеше да стигне всичко това, ако Бенгалски не беше намерил в себе си сили да се размърда. Като се мъчеше да се овладее напълно, той потри по навик ръце и с възможно най-звучен глас заговори така:
— Ето, граждани, ние с вас току-що видяхме пример на тъй наречената масова хипноза. Чисто научен опит, великолепно доказателство, че не съществуват никакви чудеса, нито пък магии. Но нека помолим маестро Воланд да ни разобличи този опит. Сега, граждани, ще видите как тези хартийки — уж пари — ще изчезнат пак така внезапно, както се появиха.
И той заръкопляска, но съвсем сам, на лицето му светеше уверена усмивка, но в очите му такава увереност изобщо липсваше и те изразяваха по-скоро молба.
Публиката не хареса речта на Бенгалски. Настъпи пълно мълчание, което прекъсна карираният Фагот.
— А пък това е случай на тъй нареченото лъготене — заяви той с висок козлешки тенор. — Граждани, хартийките са истински.
— Браво! — изрева отривисто от високото някакъв бас.
— Впрочем — и Фагот посочи Бенгалски — тоя тук ми омръзна. Току си вре главата, дето не му е работа, разваля ни сеанса с лъжливи забележки! Я кажете какво да го правим?
— Да му откъснем главата! — предложи сурово някой от втори балкон.
— Какво казахте, моля? — веднага се отзова Фагот на отвратителното предложение. — Да му откъснем главата? Чудесна идея! Бегемот! — викна той на котарака. — Хайде! Айн, цвай, драй!
Стана нещо невиждано. Козината на черния котарак настръхна и той сърцераздирателно измяука. После се сви на кълбо и се метна като пантера право върху гърдите на Бенгалски, а оттам скочи на главата му. Котаракът вкопчи с ръмжене пухкави лапи в проскубания перчем на конферансието, нададе див вой, изви му два пъти главата и я откъсна от дебелия врат.
В театъра две хиляди и петстотин гърла извикаха като едно. От разкъсаните вратни артерии бликна кръв като от шадраван и заля жабото и фрака. Обезглавеното тяло някак нелепо загреба с крака и се свлече на пода. В залата се чуха истерични женски писъци. Котаракът подаде главата на Фагот, той я вдигна за косата и я показа на публиката, а главата лудо закрещя, колкото й глас държи:
— Лекар!
— Ще дрънкаш ли пак врели-некипели? — заканително попита Фагот плачещата глава.
— Няма вече! — изхриптя главата.
— За бога, не го мъчете! — прозвуча изведнъж, надвиквайки шума, от една ложа женски глас и магът обърна лице към този глас.
— Е, граждани, какво ще кажете, дали да не му простим? — попита Фагот.
— Да му простим! Да му простим! — чуха се отначало отделни, предимно женски гласове, а после те се сляха в хор с мъжките.
— Какво ще заповядате, месир? — попита Фагот маскирания.
— Е добре — отвърна той замислено, — и те са хора като всички. Обичат парите, но това винаги е било така… Човечеството обича парите, от каквото и да са направени, от кожа, от хартия, от бронз или злато. Е, лекомислени са… вярно… но и милосърдието чука понякога на техните сърца… обикновени хора… общо взето, напомнят предишните… само дето жилищният въпрос ги е развалил… — и заповяда високо: — Сложете му главата!
Котаракът се прицели внимателно, надяна главата върху шията и тя се намести точно, като че ли никога не беше се отделяла. И най-важното — на врата дори не остана белег. Котаракът изтупа с лапи фрака и жабото на Бенгалски и от тях изчезнаха петната кръв. Фагот вдигна седналия Бенгалски на крака, пъхна в джоба на фрака му пачка рубли и го отпрати от сцената с думите:
— Я се пръждосвайте оттук! Без вас е по-весело!
Като се озърташе глуповато и се олюляваше, конферансието едва се дотътра до пожарния кран и там му прилоша. Той жално извика:
— Главата ми, главата!
Заедно с другите към него се втурна и Римски. Конферансието плачеше, хващаше с ръце нещо във въздуха, хленчеше:
— Върнете ми главата! Главата ми върнете! Вземете ми апартамента, вземете ми картините, само ми върнете главата!
Куриерът изтича за лекар. Опитаха се да сложат Бенгалски на кушетката в гримьорната, но той взе да се дърпа, да буйства. Наложи се да викнат бърза помощ. Когато откараха нещастното конферансие, Римски изтича пак на сцената и видя, че там стават нови чудеса. Да, впрочем може би през това време или малко по-рано магът беше изчезнал от сцената заедно с вехтото си кресло и трябва да кажем, че публиката, увлечена от изключителните номера, които представяше на сцената Фагот, изобщо не забеляза това.