На всичкото отгоре котаракът изскочи на рампата и изведнъж целият театър го чу как ревна с човешки глас:
— Сеансът свърши! Маестро! Пердашете марш!
Изгубил ума и дума и без да си дава сметка какво върши, диригентът махна с палката и оркестърът не засвири и дори не гръмна и не удари, а именно, според отвратителния израз на котарака, изпердаши някакъв невероятен, несравним с нищо по своята разюзданост марш.
За миг на всички им се стори, че май са чували вече някога в кафе-шантан, под южни звезди, неясните, плоски, но дръзки думи на този марш:
Негово превъзходителство обичаше домашни птици и покровителстваше хубави девици!Но може и да не са били тези думи, а други, но на същата мелодия и пак ужасно непристойни. Ала не е това важното, важното е, че след всичко, което се случи, във „Вариете“ почна нещо като вавилонско стълпотворение. Към ложата на Семплеяров се втурна милиция, любопитни се катереха по парапета, чуваха се адски изблици на смях, бесни викове, заглушавани от златния звън на чинелите в оркестъра.
И се видя, че сцената внезапно е опустяла, а измамникът Фагот, както и наглото котарачище Бегемот са се стопили във въздуха, изчезнали са, както беше изчезнал преди тях магът в креслото с избеляла тапицерия.
(обратно)Глава 13. Поява на героя
И тъй, неизвестният махна на Иван с пръст и прошепна: „Шшшт! …“
Иван спусна крака от леглото и се взря. От балкона в стаята надничаше предпазливо човек с бръснато лице, с тъмна коса, остър нос, тревожни очи и паднал върху челото перчем, към трийсет и осем годишен.
След като се убеди, че Иван е съвсем сам, и се ослуша, тайнственият посетител се престраши и влезе в стаята. Тогава Иван видя, че дошлият е с болнични дрехи. Беше по бельо, с чехли на бос крак и наметнат с червеникав халат.
Дошлият смигна на Иван, прибра в джоба си връзка ключове. Попита шепнешком: „Може ли да седна?“ — и като получи утвърдителен отговор, се настани в креслото.
— Но как влязохте тук? — зашепна Иван, като се подчиняваше на сухия, заканващ се пръст. — Нали решетките на балкона са с катинари?
— Те решетките са с катинари — потвърди гостът, — но Прасковя Фьодоровна е изключително мил, ала, уви, разсеян човек. Преди месец и отмъкнах връзката ключове и получих възможност да излизам на общия балкон, а той обикаля целия етаж и затова мога от време на време да посетя някой съсед.
— Щом излизате на балкона, значи, можете да офейкате. Или е високо? — заинтересува се Иван.
— Не — отговори твърдо гостът, — не мога да избягам оттук не защото е високо, а защото няма къде да бягам — и след пауза добави: — И тъй, лежим си тука, нали?
— Лежим си — отговори Иван, като се взираше в кафявите и много неспокойни очи на пришълеца.
— Да … — разтревожи се изведнъж гостът. — Надявам се, че не сте буен, нали? Да ви кажа право, не понасям шум, кавги, насилия и тям подобни работи. Особено ми е омразен човешкият вик, бил той вик на страдание, ярост или какъвто и да е друг. Успокойте ме, кажете, нали не сте буен?
— Вчера в ресторанта цапардосах един тип по муцуната — мъжествено си призна преобразеният поет.
— Основание? — строго попита гостът.
— Ами, да си призная, без основание — отговори засрамен Иван.
— Безобразие — каза осъдително гостът и добави: — Освен това какви са тези изрази: цапардосах го по муцуната … То не се знае какво именно притежава човекът, муцуна или лице. Струва ми се, че е все пак лице. Тъй че, нали разбирате, с юмруци … Не, откажете се веднъж завинаги от тия неща.
Като смъмра така Иван, гостът се осведоми:
— Професия?
— Поет — кой знае защо неохотно си призна Иван. Дошлият се натъжи.
— Ох, как не ми върви! — възкликна той, но веднага се усети, извини се и попита: — Как се казвате?
— Бездомни.
— Тц тц тц… — каза гостът и се намръщи.
— Защо, не ви ли харесват стихотворенията ми? — попита с любопитство Иван.
— Ужасно не ми харесват.
— Кои сте чели?
— Не съм чел нито едно ваше стихотворение! — възкликна нервно посетителят.
— Тогава как можете да говорите така?
— Защо да не мога? — отговори гостът, — на други поети нали съм чел? Впрочем… знам ли, може да сте някакво чудо? Добре, готов съм да го приема на доверие. Кажете вие сам, хубави ли са стиховете ви?
— Чудовищни са! — отсече изведнъж смело и откровено Иван.
— Не пишете повече! — помоли настойчиво дошлият.
— Обещавам и се заклевам! — тържествено изрече Иван.
Скрепиха клетвата с ръкостискане, но в това време откъм коридора се чуха меки стъпки и гласове.