— Шшшшт! — прошепна гостът, изскочи на балкона и дръпна подире си решетката.
Надникна Прасковя Фьодоровна, попита Иван как се чувствува и на тъмно ли иска да спи или на светло. Иван я помоли да остави лампата запалена. Прасковя Фьодоровна пожела на болния лека нощ и си отиде. Когато всичко утихна, гостът се върна.
Той съобщи шепнешком на Иван, че в стая 119 докарали нов — някакъв шишко с червендалеста физиономия, който мърморел за някаква валута в отдушника и се кълнял, че в къщата им на Садовая се е настанила нечиста сила.
— Ругае Пушкин като хамалин и непрекъснато крещи: „Куролесов, бис, бис!“ — разказваше гостът и нервно потреперваше. Като се поуспокои, той седна, каза: — Впрочем какво ни интересува! — и продължи разговора си с Иван: — Та защо попаднахте тук?
— Заради Пилат Понтийски — отговори Иван и заби в пода навъсен поглед.
— Какво?! — възкликна гостът, забравил всякаква предпазливост, и сам си запуши устата с ръка. — Поразително съвпадение! Умолявам ви, умолявам ви, разкажете!
Кой знае защо, но Иван изпитваше доверие към непознатия; отначало малко се запъваше и говореше плахо, но после се окопити и заразказва вчерашната история на Патриаршите езера. Да, внимателен слушател си намери Иван Николаевич в лицето на тайнствения крадец на ключове! Гостът не смяташе Иван за луд, той прояви изключителен интерес към разказа му, а с разгръщането на повествованието просто изпадна във възторг. Начесто прекъсваше Иван с възклицания:
— Ии? И после? Умолявам ви, кажете какво стана по-нататък. Заклевам ви, не пропускайте нищо!
Иван и без това не пропускаше нищо — и на него му беше по-лесно да разказва така и малко по малко стигна до момента, когато Пилат Понтийски в бяло наметало с кървава подплата излиза на балкона.
Тогава гостът долепи молитвено длани и прошепна:
— О, как съм отгатнал! Как всичко съм отгатнал! Описанието на ужасната смърт на Берлиоз слушателят съпроводи със странна забележка и в очите му пламна злоба:
— За едно само съжалявам — че на мястото на този Берлиоз не е бил критикът Латунски или литераторът Мстислав Лаврович!, — а после възкликна екзалтирано, но съвсем тихо: — Продължавайте!
Котаракът, плащащ на кондукторката, много развесели госта, той се давеше от сподавян смях и гледаше как Иван, развълнуван от успеха на разказа си, леко подскача клекнал, за да представи котарака с десетте копейки в мустаците.
— И ето — завърши Иван, след като разказа за произшествието в Грибоедов, и се натъжи и посърна, — така се озовах тук.
Гостът сложи съчувствено ръка върху рамото на злочестия поет и му каза така:
— Нещастни поете! Сам сте си виновен за всичко, миличък. Не е бивало да се държите с него толкова безцеремонно и дори нагло. За това си плащате сега. Трябва дори да сте благодарен, че сте се отървали сравнително евтино.
— Но кой е той в края на краищата? — попита Иван и сви възбудено юмруци.
Гостът се взря в Иван и отговори с въпрос:
— Това няма ли да ви разстрои? Ние всички тук сме хора лабилни… Няма да има викане на лекар, инжекции и всичката тази суматоха, нали?
— Не, не! — възкликна Иван. — Кажете ми кой е.
— Добре тогава — съгласи се гостът и произнесе натъртено и отчетливо: — Вчера на Патриаршите езера вие сте се срещнали със сатаната.
Иван сдържа обещанието си и не се разстрои, но все пак остана просто сащисан.
— Не може да бъде! Та него изобщо го няма!
— Но моля ви се! Всеки друг може да твърди това, само не и вие. Били сте, изглежда, една от първите му жертви. Сега се намирате, както сам разбирате, в психиатрията, а непрекъснато повтаряте, че го няма. Наистина странно!
Объркан, Иван замълча.
— Щом почнахте да го описвате — продължи гостът, — и взех да се досещам с кого сте имали вчера удоволствието да беседвате. Право да си кажа, чудя му се на Берлиоз! Хайде вие, да речем, сте човек действен — и гостът отново се извини, — но оня, доколкото съм чувал, все е попрочел нещичко. Още първите думи, произнесени от професора, разсеяха всичките ми съмнения. Него, приятелю мой, човек не може да не го познае! Впрочем вие… извинете ме още веднъж, но нали не греша, вие сте човек неук, така ли е?
— Безспорно — съгласи се неузнаваемият Иван.
— Ето на… та нали даже лицето, което ми описахте… различните очи, веждите! Прощавайте, но вие сигурно даже операта „Фауст“ не сте гледали?
Кой знае защо, Иван ужасно се засрами и замърмори с пламнало лице за някакво пътуване до санаториума в Ялта…
— Ами да, ами да… нищо чудно! А Берлиоз, повтарям, наистина ме поразява. Той е човек не само начетен, но и много хитър. Макар че трябва да кажа в негова защита — Воланд е способен, разбира се, да хвърли прах в очите и на по-хитър човек.