— Как?! — възкликна на свой ред Иван.
— По-тихо.
Иван се плесна с всичка сила по челото и изсъска:
— Разбирам, разбирам. На визитната му картичка имаше буквата „В“. Тц тц тц, я виж ти! — той помълча смаян, загледа се в луната, която плуваше зад решетката, и заговори: — Значи, наистина е можел да бъде при Пилат Понтийски? Нали тогава е бил вече роден? А мене ме писаха луд! — добави Иван, сочейки възмутено вратата.
Горчиви гънки прерязаха ъгълчетата на устните на гостенина.
— Нека погледнем истината в очите — и гостът обърна лице към минаващото през облак нощно светило. — Ние и двамата сме луди, защо да отричаме! Ето, той ви е пораздрусал и вие сте си загубили ума, защото сте представлявали изглежда подходяща почва. Онова, което разказахте, наистина е било в действителност. Но то е толкова необикновено, че, разбира се, даже гениален психиатър като Стравински не ви е повярвал. Той прегледа ли ви? (Иван кимна.) Вашият събеседник е бил при Пилат, ходил е и на закуска у Кант, а сега е на посещение в Москва.
— Но той може да направи дяволски бели! Трябва някак да бъде заловен, нали? — не много уверено, но все пак надигна глава в новия Иван предишният, още недоубит Иван.
— Вие вече опитахте, стига ви толкова — отвърна с ирония гостенинът, — но и другиго не съветвам да опитва. А че ще направи бели, в това можете да бъдете сигурен! Ах, ах! Как ме е яд, че вие сте се срещнали с него, а не аз! Въпреки че всичко е прегоряло и въглените са покрити с пепел, все пак кълна се, за такава среща давам връзката ключове на Прасковя Фьодоровна, защото нямам друго какво да дам. Аз съм просяк.
— Но за какво ви е изтрябвал? Гостът дълго седя тъжен и тръпнещ, но най-сетне заговори:
— Как да ви кажа, странна история, но аз съм тука за същото, за което и вие, заради Пилат Понтийски — гостът боязливо се озърна и добави: — Работата е там, че преди една година написах роман за Пилат.
— Вие сте писател? — попита с интерес поетът.
Лицето на госта посърна, той се закани на Иван с юмрук, после каза:
— Аз съм Майстор — лицето му стана сурово, той извади от джоба на халата си много мръсна черна шапчица, на която с жълт копринен конец беше извезана буквата „М“. Сложи си шапчицата и се обърна към Иван и в профил, и анфас, за да докаже, че е Майстор. — Тя собственоръчно ми я уши — тайнствено добави той.
— Как се казвате?
— Аз вече нямам име — отвърна с мрачно презрение странният гост, — отказах се от него, както и от всичко в този живот. Да го забравим.
— Тогава поне за романа ми разкажете — помоли деликатно Иван.
— Щом искате. Моята история е наистина необикновена — поде гостът.
… Историк по образование, той допреди две години работел в един московски музей и освен това превеждал.
— От какъв език? — попита любопитно Иван.
— Аз зная освен руски още пет езика — каза гостът, — английски, френски, немски, латински и гръцки. Оправям се горе-долу и с италианския.
— Я виж ти! — прошепна завистливо Иван.
Историкът живеел самотно, нямал никъде никакви роднини и почти никакви познати в Москва. И изневиделица един ден спечелил сто хиляди рубли.
— Представете си моето учудване — шепнеше гостът с черната шапчица, — пъхам ръка в коша за мръсно бельо и гледам — същият номер като във вестника! На облигацията — обясни той, — бяха ми я дали в музея.
Като спечелил стоте хиляди, загадъчният гост на Иван постъпил така: накупил си книги, напуснал стаята си на улица Мясницкая…
— Уу, проклета дупка! — изръмжа гостенинът.
… и наел от някакъв предприемач на една уличка близо до Арбат…
— Знаете ли какво са предприемачите? — попита гостенинът Иван и веднага му обясни: — Това е малка група мошеници, оцеляла по чудо в Москва…
Наел от предприемача две стаи в сутерена на една къщичка с градина. Напуснал музея и се заловил да пише роман за Пилат Понтийски.
— Ах, това беше златен век — шепнеше с блеснали очи разказвачът, — съвсем самостоятелно малко жилище, освен това антре с чешма и мивка — кой знае защо с особена гордост подчерта той, — с прозорчета над самия тротоар, водещ към градинската врата. На четири крачки от тях, до оградата, люляк, липи и кленове. Ах, ах, ах! През зимата през прозорчето съвсем нарядко ми се мяркаха нечии черни крака и чувах как снегът скърца под тях. В печката ми винаги пламтеше огън. Но внезапно дойде пролетта и през мътните стъкла видях люляковите храсти — отначало голи, после как се покриват със зеленина. И точно тогава, миналата пролет, се случи нещо далеч по-възхитително от спечелването на стоте хиляди рубли. А това, съгласете се, е огромна сума!