— Вярно — съгласи се Иван, който слушаше внимателно.
— Отворих прозорчетата и седях най-често във втората, съвсем малка стая — гостът замери с ръце: — даа… ей тук канапе, срещу него още едно канапе, между тях масичка и върху нея чудесна нощна лампа, а по към прозореца книгите, ей тука малко бюро, а в първата стая — огромна стая, четиринайсет квадрата! — книги, книги и печката. Ах, каква обстановка имах!
Люлякът ухае толкова хубаво! Главата ми олекваше от умора и Пилат летеше към края си…
— Бяла мантия, червена подплата! Разбирам! — възклицаваше Иван.
— Точно така! Пилат летеше към края, към края, и аз вече знаех, че последните думи на романа ще бъдат: „… петият прокуратор на Иудея, конникът Пилат Понтийски…“ Е, разбира се, излизах да се поразходя. Сто хиляди са огромна сума и аз имах чудесен сив костюм. Или ходех да обядвам в някой евтин ресторант. На Арбат имаше един чудесен ресторант, не зная съществува ли още.
Сега очите на госта широко се отвориха и той продължи да шепне, загледан в луната:
— Тя носеше отвратителни, тревожни жълти цветя. Дявол ги знае как се казват, но неизвестно защо, те, първи се появяват в Москва. Тези цветя много ярко се открояваха върху черното й пролетно манто. Тя носеше жълти цветя. Лош цвят. Тя сви от Тверская в една пряка и тогава се обърна. Знаете къде е Тверская, нали? По Тверская минаваха хиляди хора, но аз ви уверявам, че тя видя само мен и ме погледна не само тревожно, но дори някак болезнено. Порази ме не толкова нейната красота, колкото безкрайната, невероятна самота в очите й.
Подчиних се на жълтия знак и също свих в пресечката, тръгнах след нея. Вървяхме безмълвно по кривата скучна уличка, аз по единия тротоар, тя по другия. Представете си, по уличката нямаше жива душа. Измъчвах се, защото ми се стори, че трябва да я заговоря, а се боях, че няма да произнеса нито дума и тя ще си отиде и никога вече няма да я видя.
И представете си, изведнъж заговори тя:
— Харесват ли ви моите цветя?
Добре помня как прозвуча гласът й, доста нисък, но пресеклив и колкото и да е глупаво, стори ми се, че ехото отекна в уличката и се блъсна в мръсната жълта стена. Аз бързо минах на нейния тротоар и докато я приближавах, отговорих:
— Не.
Тя ме изгледа учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! Как ви се струва? Ще кажете, разбира се, че съм луд?
— Нищо не казвам! — възкликна Иван и добави: — Умолявам ви, после?
И гостът продължи:
— Да, тя ме изгледа учудено и попита:
— Изобщо ли не обичате цветя?
Стори ми се, че долових в гласа й враждебност. Вървях до нея, мъчех се да стъпвам в крак и за свое учудване съвсем не се чувствах притеснен.
— Обичам цветя, но не тези.
— А какви?
— Обичам рози.
Съжалих, че го казах, защото тя виновно се усмихна и хвърли цветята си в канавката. Малко смутен, аз все пак ги вдигнах, подадох й ги, но тя се усмихна, отблъсна цветята и аз ги понесох в ръце.
Вървяхме така известно време, без да кажем дума, после тя взе цветята от ръцете ми и ги хвърли на паважа, провря ръката си в дълга черна ръкавица в моята и продължихме редом.
— После? — каза Иван. — Моля ви, не пропускайте нищо!
— После ли? — повтори въпроса гостът. — Можете и сам да се досетите — той избърса изведнъж с десния си ръкав неочаквана сълза и продължи: — Любовта изскочи пред нас, както изскача изпод земята на някоя уличка убиец, и ни прониза и двамата едновременно.
Така пронизва мълния, така пронизва финландска кама!
Впрочем тя твърдеше по-късно, че не било така, че сме се обичали, разбира се, много отдавна, още преди да се познаваме, преди да сме се виждали, че тя е живяла с друг човек и аз там, тогава… с онази, как й беше името…
— С кого? — попита Бездомни.
— С онази… е, де… с онази де… — отвърна гостът и защрака с пръсти:
— Били сте женен?
— Ами да, нали затова щракам с пръсти… За онази… Варенка, Манечка… Не, Варенка… да де, с раираната рокля… музея… впрочем вече не помня.
Та тя казваше, че излязла този ден с жълтите цветя в ръце, за да я намеря най-сетне, и ако това не се било случило, тя щяла да се отрови, защото животът й бил пуст.
Да, любовта ни прониза мигновено. Разбрах го още същия ден, още след час, когато се озовахме, слепи за града наоколо ни, пред стената на Кремъл, на крайбрежния булевард.