Разговаряхме така, сякаш се бяхме разделили вчера, сякаш се познавахме от години. Разбрахме се да се срещнем на другия ден пак там, на Москва река, и се срещнахме. Майското слънце ни светеше. И скоро, много скоро тази жена стана моя тайна съпруга.
Тя идваше при мене всеки ден, а почвах да я чакам още от сутринта. Очакването се изразяваше в това, че местех предметите по масата. Десет минути преди тя да дойде, сядах до прозорчето и почвах да се ослушвам кога ще хлопне вехтата вратичка. Колко странно: преди да я срещна, в нашето дворче рядко влизаше някой, направо казано, никой не влизаше, а сега ми се струваше, че целият град се е устремил към него. Хлопне вратичката, сърцето ми трепне, и представете си, точно срещу лицето си непременно ще видя през прозорчето нечий мръсен ботуш. Точиларят. Но кому в нашата къща е изтрябвал точилар? Какво ще точи? Какви ножове?
Тя минаваше през вратичката само веднъж, но преди да мине, най-малко десет пъти получавах сърцебиене, не лъжа. После, когато настъпваше нейният час и стрелките показваха пладне, сърцето ми изобщо не преставаше силно да тупти, докато внезапно и почти съвсем безшумно не се изравняваха с прозореца нейните обувки с черни велурени панделки, пристегнати с метални токи.
Понякога тя си правеше шега — спираше пред второто прозорче и почукваше с върха на обувката по стъклото. Само за секунда се озовавах до прозореца, но обувката изчезваше, изчезваше черната коприна, засланяща светлината, и аз отивах да й отворя.
Никой не знаеше за нашата връзка, гарантирам, въпреки че никога не става така. Не знаеше мъжът й, не знаеха познатите. Във вехтата къща, където беше моето сутеренче, разбира се, знаеха, виждаха, че при мен идва някаква жена, но не знаеха името й.
— Но коя е тя? — попита Иван, крайно заинтригуван от любовната история.
Гостът направи жест, означаващ, че той никога и никому няма да го каже, и продължи разказа си.
Иван научи, че Майстора и непознатата се обикнали така силно, че станали просто неразделни. Иван вече ясно си представяше и двете стаи в сутерена на къщата, където винаги царял полумрак от люляците и оградата. Червената протрита мебел, бюрото, върху него часовникът, звънтящ всеки половин час, и книгите, книгите — от боядисания под чак до опушения таван и печката.
Иван научи, че неговият гостенин и тайната му жена още в първите дни на тази връзка стигнали до извода, че самата съдба ги е срещнала на онзи ъгъл на Тверская и че са създадени един за друг завинаги.
От разказа на госта Иван научи как са прекарвали деня си влюбените. Тя идвала, бързо си слагала престилка и в тясното антре, до чешмата, с която по неизвестни причини толкова се гордееше нещастният болен, запалвала примуса на дървената маса, приготвяла закуската и я поднасяла в първата стая върху овалната маса. Когато бушували майските бури и покрай мътните ниски прозорци водата шумно се стичала към вратата, заплашвайки да залее последното им убежище, влюбените запалвали печката и си печели картофи. Картофите вдигали пара, черните люспи цапали пръстите. В сутерена се чувал смях, дърветата в градината отърсвали след дъжда прекършени клонки и бели цветове. Когато бурите преминали и дошло задушното лято, във вазата се появили дългоочакваните любими и на двамата рози.
Този, който наричаше себе си Майстор, работел трескаво над своя роман, а тя, заровила в косата си тънки пръсти с остро изпилени нокти, четяла и препрочитала написаното, а после бродирала ей тази шапчица. Понякога приклякала пред долните лавици или се изправяла върху стол до горните и забърсвала с парцал стотиците прашни томове. Тя му предричала слава, карала го да бърза и тъкмо тогава почнала да го нарича Майстор. Очаквала с нетърпение обещаните вече последни думи за петия прокуратор на Иудея, напевно и високо повтаряла отделни изречения, които й харесвали, и казвала, че в този роман е нейният живот.
Той бил завършен през август и даден на някаква машинописка, която го преписала в пет екземпляра. Най-сетне настъпил часът, когато Майстора трябвало да напусне тайното си убежище и да навлезе в живота.
— И аз навлязох в живота с романа в ръце и тогава моят живот свърши — прошепна Майстора, оброни глава и печалната черна шапчица с жълтата буква „М“ дълго се поклаща. После продължи разказа си, но вече някак несвързано. Можеше да се разбере само едно, че точно тогава някаква катастрофа сполетяла Ивановия гост.
— За пръв път попадах в света на литературата, но сега, когато вече всичко е свършено и гибелта ми е неоспорим факт, аз си спомням с ужас за него! — прошепна тържествено Майстора и вдигна ръка. — Да, той ме потресе издъно, ах как само ме потресе!