— Да, като консултант.
— Германец ли сте? — осведоми се Бездомни.
— Аз ли?… — повтори въпроса професорът и изведнъж се замисли. — Да, май че съм германец… — каза той.
— Много добре говорите руски — отбеляза Бездомни.
— О, аз изобщо съм полиглот и владея много езици — отвърна професорът.
— Какъв сте по специалност? — полюбопитствува Берлиоз.
— Специалист съм по черна магия.
„А сега де!…“ — мерна се в ума на Михаил Александрович.
— И… и сте поканен във връзка с тази специалност? — заекна той.
— Да, във връзка с нея съм поканен — потвърди професорът и обясни: — Във вашата държавна библиотека са открити оригинални ръкописи на чернокнижника Херберт Аврилакски от десети век. Та трябва да ги разчета. Аз съм единственият специалист в целия свят.
— А-а! Вие сте историк? — с голямо облекчение и уважение попита Берлиоз.
— Да, историк съм — потвърди ученият и добави съвсем неуместно: — Тази вечер на Патриаршите езера ще стане една интересна история!
И отново безкрайно се учудиха и редакторът, и поетът, а професорът им направи знак да се приближат до него и когато те се наведоха, прошепна:
— Имайте предвид, че Иисус е съществувал.
— Вижте какво, професоре — отвърна с непринудена усмивка Берлиоз, — ние уважаваме големите ви познания, но по този въпрос сме на друго становище.
— Няма нужда от никакви становища — отвърна странният професор, — просто той е съществувал, и толкова.
— Но нали трябва да има някакво доказателство… — отвори уста Берлиоз.
— И от доказателства няма нужда — отговори професорът и заприказва тихо, а акцентът му, кой знае защо, изчезна: — Много просто — в бяло наметало…
(обратно)Глава 2. Пилат Понтийски
В бяло наметало с кървава подплата, с провлачената походка на кавалерист, в ранната утрин на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан в покритата колонада между двете крила на двореца на Ирод Велики излезе прокураторът на Иудея Пилат Понтийски.
Най-много на света прокураторът мразеше миризмата на розово масло и сега всичко вещаеше лош ден, защото тази миризма го преследваше още от разсъмване. На прокуратора му се струваше, че миризма на рози излъчват кипарисите и палмите в градината, че към миризмата на кожа и пот от конвоя се примесва проклетата розова струя. От пристройките, зад двореца, където се бе разположила пристигналата с прокуратора в Иерушалаим първа кохорта на Дванайсети Мълниеносен легион, през горната тераса на градината до колонадата достигаше лек пушек и към този нагарчащ дим, свидетелствуващ, че кашаварите в центуриите вече готвят обеда, се примесваше пак мазната розова струя. О, богове, богове, за какво ме наказвате?
„Да, няма съмнение, това е тя, отново тя, непобедимата ужасна болест — хемикранията, при която те боли половината глава. За нея няма лек, няма спасение. Ще се опитам да не си движа главата.“
На мозаечния под при водоскока вече беше приготвено кресло и прокураторът, без да поглежда никого, седна в него и протегна ръка встрани.
Секретарят почтително вложи в тази ръка къс пергамент. Прокураторът хвърли с болезнена гримаса поглед върху написаното, върна пергамента на секретаря и с мъка изрече:
— Подследственият от Галилея? Пращахте ли делото му на тетрарха?
— Да, прокураторе — отвърна секретарят.
— А той?
— Той отказа да даде заключение по делото и предостави на вас да потвърдите смъртната присъда на Синедриона — обясни секретарят.
Бузата на прокуратора потрепери, той каза тихо:
— Доведете обвиняемия.
Веднага от горната тераса на градината двама легионери въведоха под колоните на балкона и изправиха пред креслото на прокуратора човек на около двайсет и седем години. Човекът беше облечен с вехт и разкъсан светлосин хитон. Главата му беше покрита с бяла кърпа, пристегната с ремък на челото, а ръцете му бяха вързани на гърба. Под лявото око на човека имаше голяма синина, в ъгълчето на устата му — раничка със съсирена кръв. Доведеният гледаше с тревожно любопитство прокуратора.
А той помълча, после тихо попита на арамейски:
— Значи, ти си подстрекавал народа да разруши Иерушалаимския храм?
Докато говореше, прокураторът седеше като вкаменен и само устните му леко помръдваха, когато произнасяше думите. Прокураторът седеше като вкаменен, защото се боеше да поклати пламналата си от адската болка глава.
Човекът с вързаните ръце пристъпи малко напред и заговори:
— Добри човече, повярвай ми…