— Кой? — едва чуто попита Иван, притеснен да не би да прекъсне развълнувания разказвач.
— Ами редакторът, нали ви казвам, редакторът! Да, той го прочете. Гледаше ме така, като че ли на бузата си имам цирей, кривеше странно очи към ъгъла и дори срамежливо се изхили. Мачкаше без нужда ръкописа и пуфтеше. Въпросите, които ми задаваше, ми се сториха налудничави. Без да каже за романа нещо съществено, той ме разпитваше кой съм и откъде съм се взел, отдавна ли пиша и защо не е чувал досега нищо за мен, зададе ми дори един, мисля, съвсем идиотски въпрос: кой ми е дал идеята да напиша роман на такава странна тема?
Най-сетне ми дойде до гуша и го попитах без заобикалки ще публикува ли романа ми, или не.
Той се засуети, зафъфли нещо и заяви, че не може да реши въпроса сам, с произведението ми трябвало да се запознаят и другите членове на редакционната колегия, а именно критиците Латунски и Ариман и литераторът Мстислав Лаврович. Покани ме да отида след две седмици.
Отидох след две седмици и бях приет от някаква девойка, кривогледа от непрекъснато лъготене.
— Това е Лапшоникова, секретарката на редакция та — усмихна се Иван, който добре познаваше света, така гневно описан от неговия гост.
— Може — отсече оня, — та от нея получих романа си, вече здравата омазнен и разръфан. Като се мъчеше да отбягва погледа ми, Лапшоникова ми съобщи, че редакцията била затрупана с материали за две години напред и затова въпросът за публикуването на моя роман отпадал, както тя се изрази.
— Какво още си спомням? — мърмореше Майстора, разтривайки слепоочието си. — Да, окапалите червени листенца. върху титулната страница и очите на моята приятелка. Да, тези очи помня аз.
Разказът на Ивановия гост ставаше все по-объркан, все повече се изпълваше с недомлъвки. Той спомена нещо за косия дъжд, за отчаянието, настъпило в прибежището в сутерена, и че бил ходил още някъде. Възклицаваше шепнешком, че нея, която го насърчавала за борба, той не вини ни най-малко, о, не, не я вини!
— Помня, помня тая проклета вътрешна страница на вестника — мърмореше гостът и чертаеше с два пръста във въздуха лист от вестник, а от последвалите объркани изречения Иван се досети, че друг редактор е публикувал откъс от романа на този, който наричаше себе си Майстора.
Според думите му не минали и два дена и в друг вестник се появила статия от критика Ариман, озаглавена „Враг под крилото на редактора“, в която пишело, че Ивановият гост използвал недоглеждането и невежеството ма редактора и се опитал да прокара в печата апология на Иисус Христос!
— А, спомням си, спомням си! — възкликна Иван. — Но съм забравил името ви!
— Да оставим на мира името ми, повтарям ви, то вече не съществува — отвърна гостът. — Пък и няма значение. След още един ден в друг вестник се появи нова статия, от Мстислав Лаврович, в която авторът предлагаше да се нанесе удар, и то силен удар по пилатовщината и по онзи иконописец, решил да я прокара (пак тази проклета дума!) в печата.
Втрещен от думата „пилатовщина“, разгърнах трети вестник. В него имаше две статии: едната — от Латунски, а другата подписана с инициалите „Н. Е.“. Уверявам ви, че произведенията на Ариман и на Лаврович бяха съвсем безобидни в сравнение с написаното от Латунски. Достатъчно е да ви кажа, че статията му беше озаглавена „Воинстващ старообрядец“. Бях така погълнат от четенето на написаните за мен статии, че не забелязах как тя (бях забравил да затворя вратата) се изправи пред мене с мокър чадър и мокри вестници в ръце. Очите й хвърляха искри, ръцете й трепереха и бяха ледени. Най-напред тя се хвърли да ме целува, а после заудря по масата и заяви дрезгаво, че ще отрови Латунски.
Иван се покашля някак сконфузено, но нищо не каза.
— Настъпиха съвсем безрадостни дни. Романът беше написан, нямаше повече какво да правя и животът ни се състоеше в това, че седяхме върху едно килимче на пода пред печката и гледахме огъня. Впрочем сега се разделяхме по-често отпреди. Тя почна да излиза на разходка. А на мене ми се случи нещо изключително, както е бивало неведнъж в живота ми… Неочаквано се намерих с приятел. Да, да, представете си, аз поначало не съм склонен да се сближавам, притежавам такава странна черта: много трудно се сближавам с хората, недоверчив съм, мнителен. И представете си, въпреки това в душата ми все ще се намъкне някой непредвиден, неочакван и външно нищо и никакъв човек. и точно той най-много ще ми хареса.
Та тъкмо в онова проклето време вратичката на нашата градинка се отвори; помня дори, че денят беше много приятен, есенен. Нея я нямаше в къщи. През вратичката мина един човек, той влезе в къщата — търсеше по работа моя предприемач, после слезе в градинката и някак много бързо се запознахме. Каза ми, че е журналист. Той толкова ми хареса, че представете си, аз и до ден-днешен си спомням понякога за него и изпитвам желание да го видя. После почна да се отбива от време на време. Научих, че бил ерген, живеел в жилище почти като моето, но то му било тясно и прочее. Не зная защо, но не ме канеше у дома си. На жена ми той ужасно не й хареса. Но аз го защитих. Тя каза: