— Прави каквото знаеш, но те предупреждавам, че този човек ми е антипатичен.
Разсмях се. Да, но с какво всъщност ме беше привлякъл? Работата е там, че поначало човек, който не крие изненада в себе си, в своя механизъм, е просто безинтересен. А пък Алоизий Могарич (забравих да ви кажа, че новият ми познат се наричаше Алоизий Могарич) криеше в механизма си такава изненада. Така аз никога не бях срещал и убеден съм, няма и да срещна по-умен човек от Алоизий Могарич. Ако не разбирах смисъла на някоя бележка във вестника, Алоизий ми я разясняваше само за миг и личеше, че това не му струва никакво усилие. Същото и по отношение на житейските явления и въпроси. Освен това Алоизий ме покори със страстта си към литературата. Той не миряса, докато не се съгласих да му прочета целия си роман от първата до последната страница, и се изказа за него много ласкаво, но ми повтори с потресаваща точност, сякаш беше присъствал на разговора, всички забележки на редактора. Попаденията му бяха стопроцентови. Освен това той ми обясни съвсем точно и аз се досещах, безпогрешно при това, защо моят роман не може да излезе. Казваше ми направо: глава еди-коя си не може да се публикува…
Статиите не спираха. На първите се смях. Но колкото по-многобройни ставаха, толкова повече се променяше и отношението ми към тях. Вторият стадий беше на учудването. Нещо безкрайно фалшиво и неуверено лъхаше от всеки ред, въпреки заканителния и уверен тон на тези статии. Все ми се струваше — и аз не можех да се отърва от това чувство, — че авторите казват не това, което искат, и тъкмо по тази причина са така разярени. А после, представете си, настъпи третият стадий — на страха. Не, не страхът от статиите, разберете, а страхът от други неща, които нямат нищо общо нито с тях, нито с романа. Започнах например да се боя от тъмното. С една дума, настъпи стадият на психическото заболяване. Достатъчно беше да легна и да угася лампата в стаичката и веднага почваше да ми се струва, че през прозорчето, въпреки че е затворено, ще се промъкне някой октопод с много дълги и студени пипала. Наложи се да спя на светло.
Моята любима много се промени (за октопода не й казах, разбира се, но тя виждаше, че съм зле), отслабна и побледня, престана да се смее и все ме молеше да й простя, че ме е посъветвала да публикувам откъса. Увещаваше ме да зарежа всичко, да замина на юг за Черно море и да изхарча за пътуването всичко, което ми беше останало от стоте хиляди.
Тя много настояваше и за да не споря (нещо ми подсказваше, че няма да стане нужда да заминавам за Черно море), аз й обещах да го направя след няколко дена. Но тя каза, че лично ще ми вземе билет. Тогава изтеглих всичките си пари, тоест към десет хиляди рубли, и й ги дадох.
— Защо толкова много? — учуди се тя. Измислих нещо — че уж се боя от крадци и я моля да скрие парите до моето заминаване. Тя ги взе, прибра ги в чантата, почна да ме целува и да ми обяснява, че предпочита да умре, но, да не ме оставя сам в такова състояние и все пак трябва да се прибере, покорява се на необходимостта и ще дойде утре. Умоляваше ме от нищо да не се боя.
Беше по здрач, към средата на октомври. Тя си отиде. Легнах на канапето и заспах, без да паля лампата. Събудих се от усещането, че октоподът е там. Пипнешком в тъмното едва можах да запаля лампата. Джобният ми часовник показваше два часа след полунощ. Бях си легнал неразположен, а се събудих болен. Изведнъж ми се стори, че есенният мрак ще строши стъклата, ще нахлуе в стаята и аз ще се удавя в него като в мастило. Когато станах, бях вече човек, който не се владее. Извиках, хрумна ми да избягам при някого, та ако ще и при предприемача, който живееше над мен. Борех се със себе си като безумен. Силите ми стигнаха да се довлека до печката и да запаля дървата. Когато те запращяха и вратичката затрака, малко ми олекна. Втурнах се в антрето, запалих там лампата, намерих бутилка бяло вино, отворих я и пих направо от нея. Страхът ми се попритъпи — поне дотолкова, че не хукнах при предприемача, а се върнах при печката. Отворих вратичката, пламъците зажариха лицето и ръцете ми, аз шепнех: