— Прощавай, моля те — отвърна глухо влезлият и затвори вратата, — мислех, че вече си излязъл.
И без да си сваля каскета, Варенуха отиде до един стол и седна от другата страна на бюрото.
Трябва да кажем, че в отговора на Варенуха се прокрадна едва доловима странност и тя веднага прободе финдиректора, чиято чувствителност би могла да съперничи със сеизмографа на която и да е от най-добрите станции в света. Как така? Защо Варенуха се е запътил за кабинета на финдиректора, щом е предполагал, че него го няма? Нали си има кабинет? Това едно. И второ: от който и вход да беше влязъл Варенуха в сградата, той неизбежно би срещнал някой от нощните дежурни, а те бяха предупредени, че Григорий Данилович ще остане по до късно в кабинета си.
Но финдиректорът не можа да размисли по-дълго върху тази странност. Не му беше сега до това.
— Защо не се обади по телефона? Какво значи цялата тази идиотщина с Ялта?
— Ами това, което ти казвах — отговори администраторът и всмукна въздух, като че ли го безпокоеше болен зъб, — намерили го в една кръчма в Пушкино.
— Как в Пушкино! Та то е край Москва?! Ами телеграмите в Ялта?
— Бе каква ти Ялта! Напил телеграфиста в Пушкино и почнали двамата да вършат безобразия, покрай другото да пращат и телеграми с щемпел „Ялта“.
— Аха… Аха… Е, хубаво, хубаво… — не изговори, а сякаш пропя Римски. Очите му заблестяха с жълтеникава светлина. В главата му се изрисува празнична картина на позорното сваляне на Стьопа от длъжност. Освобождение! Дългоочакваното освобождение на финдиректора от тази напаст, наречена Лиходеев! А не е изключено Степан Богданович да си докара и нещо по-лошо от уволнение. — … Искам да чуя подробностите! — каза Римски и удари с тежката попивателна по бюрото.
Варенуха заразказва подробностите. Щом отишъл, където го пратил финдиректорът, там веднага го приели и го изслушали най-внимателно. На никого, разбира се, и през ум не му минало, че Стьопа може да е в Ялта. Всички веднага се съгласили с предположението на Варенуха, че Лиходеев е, разбира се, в пушкинската „Ялта“.
— Но къде е сега? — прекъсна го развълнуваният финдиректор.
— Че къде може да е? — усмихна се накриво администраторът. — В изтрезвителното, естествено!
— Я виж ти! А така!
Варенуха продължи подробно да разказва и колкото по-дълго разказваше, толкова по-ярко се разгръщаше пред финдиректора дългата верига от мерзости и безобразия на Лиходеев и всяко следващо звено от тази верига беше още по-гадно от предишното. Цена нямаше например пиянският танц в прегръдките на телеграфиста на полянката пред пушкинската поща под акомпанимента на някакъв празноскитащ акордеонист! Преследването на някакви гражданки, които пищели от ужас! Опитът да се сбие с бюфетчията в самата „Ялта“! Разхвърлянето на зелен лук по пода в същата тази „Ялта“. Счупването на осем бутилки сухо бяло вино „Ай Данил“. Разбиването на брояча на шофьора, отказал да качи Стьопа в таксито. Заканата му да арестува гражданите, които се опитвали да сложат край на неговите безчинства. С една дума — ужас и безумие!
Стьопа беше добре известен сред московските театрални кръгове и всички знаеха, че този човек не е ангел. Но все пак онова, което разказа за него администраторът, беше прекалено даже за Стьопа… Да, прекалено. Дори повече от прекалено…
Пронизващите очи на Римски се впиваха през бюрото в лицето на администратора и колкото повече го слушаше, толкова по-мрачни ставаха тия очи. Колкото по-живи и колоритни бяха гадните подробности, с които изпъстряше разказа си администраторът… толкова по-малко му вярваше финдиректорът. А когато Варенуха съобщи как Стьопа се разпасал дотам, че се опитал да окаже съпротива на хората, пристигнали да го върнат в Москва, финдиректорът вече беше убеден, че всичко, което му разказва завърналият се в полунощ администратор, всичко е лъжа! От първата до последната дума — лъжа!
Варенуха не е ходил в Пушкино и Стьопа също не е бил в Пушкино. Не е имало никакъв пиян телеграфист, нито счупен прозорец в кръчмата и не са връзвали Стьопа с въжета… — нищо подобно не се е случило. И щом финдиректорът се убеди окончателно, че администраторът го лъже, страх плъзна по тялото му от краката нагоре и на финдиректора на два пъти му се стори, че от пода лъха на гнила маларийна влага. Без да сваля нито за миг поглед от администратора, който се гърчеше чудновато на стола, все внимаваше да не се подаде извън синята сянка на нощната лампа и някак странно се прикриваше с вестник от светлината, която уж му пречела — финдиректорът мислеше само за едно: какво значи всичко това? Защо така нагло го лъже в пустата и мълчаща сграда върналият се толкова късно администратор? Съзнание за опасност, неизвестна, но страшна, загложди душата на финдиректора. Като се преструваше, че не забелязва увъртанията на Варенуха и фокусите му с вестника, финдиректорът разглеждаше лицето му и вече почти не слушаше какво го лъготи Варенуха. Имаше нещо още по-необяснимо от измисления кой знае защо, клеветнически разказ за похожденията в Пушкино, и то беше промяната във външността и държанието на администратора.