Колкото и да нахлупваше на очите си патешката козирка на каскета, за да хвърли сянка върху лицето си, колкото и да въртеше вестника, финдиректорът успя да забележи огромна синина от дясната страна на лицето му, точно до носа. Освен това обикновено червендалестият администратор сега беше блед, с болезнена тебеширена бледост, а около врата му в тази задушна нощ беше омотано, кой знае защо, вехто раирано шалче. Ако се добави появилият се у администратора отвратителен навик да цъка и да премлясква, рязката промяна в гласа му, станал глух и груб, гузният и уплашен израз в очите — можеше смело да се каже, че Иван Савелиевич Варенуха беше станал неузнаваем.
Още нещо тревожеше с парлива острота финдиректора, но какво именно, той не можеше да разбере, колкото и да напрягаше възпаления си мозък, колкото и да се взираше във Варенуха. Но едно можеше да твърди със сигурност — имаше нещо невиждано, неестествено в съчетанието на администратора с добре познатия стол.
— А, озаптихме го най-сетне, натоварихме го в колата — боботеше Варенуха, като надничаше иззад вестника и прикриваше с длан синината.
Римски изведнъж протегна ръка и уж без да иска, барабанейки с пръсти по бюрото, натисна с длан копчето на електрическия звънец и изтръпна. В пустата сграда непременно щеше да отекне рязък сигнал. Но такъв сигнал не последва и копчето безжизнено потъна в плота на бюрото. Копчето беше мъртво, звънецът не работеше.
Хитростта на финдиректора не убягна на Варенуха, който трепна и попита с нескрито злобно пламъче в очите:
— Ти защо звъниш?
— Без да искам — отговори глухо финдиректорът, дръпна ръка и на свой ред неуверено попита: — Какво е това на лицето ти?
— Колата залитна и се ударих в дръжката на вратата — отговори Варенуха, като криеше очи.
„Лъже!“ — възкликна мислено финдиректорът. Но изведнъж очите му се облещиха, съвсем обезумяха и той се втренчи в облегалката на стола.
Зад стола върху пода бяха легнали две кръстосани сенки, едната по-плътна и по-черна, другата лека и сива. Ясно се очертаваше сянката от облегалката на стола, от стесняващите се надолу крака, но над облегалката до пода не се виждаше сянка от главата на Варенуха, а под краката на стола нямаше сянка от краката на администратора.
„Той не хвърля сянка!“ — мислено извика отчаян Римски и целият се разтрепери.
Проследил безумния поглед на Римски, Варенуха се озърна крадешком зад облегалката на стола и разбра, че е разкрит.
Той стана (същото направи и финдиректорът) и се дръпна на една крачка от бюрото, стиснал в ръце чантата си.
— Досети се, проклетнико! Открай време си схватлив — каза Варенуха и се усмихна злобно право в лицето на финдиректора, после неочаквано отскочи от стола към вратата и бързо пусна секрета на бравата. Финдиректорът заотстъпва към прозореца над градината, озърна се отчаян и в този прозорец, залян от лунната светлина, видя прилепено до стъклото лице на гола мома и нейната гола ръка, която се беше провряла през горното прозорче и се мъчеше да дръпне долния райбер. Горния вече го беше отместила.
На Римски му се стори, че светлината на нощната лампа гасне, а бюрото се накланя. Ледена вълна заля Римски, но за свой късмет той се овладя и не падна. Остатъкът от силите му стигна, за да прошепне, но не и да извика:
— Помощ…
Варенуха, който пазеше на вратата, подскачаше пред нея, задържаше се за дълго във въздуха и се полюшваше там. Той размахваше сгърчени пръсти към Римски, съскаше и мляскаше, смигаше на момата зад прозореца.
Тя се разбърза, пъхна червенокосата си глава през прозорчето, протегна колкото можеше ръка, взе да дере с нокти по долния райбер и да разтърсва рамката. Ръката й се издължи като гумена и се покри с мъртвешка плесен. Най-сетне зелените пръсти на мъртвата хванаха главичката на райбера, извиха я и рамката почна да се отваря. Римски слабо извика, подпря се на стената и се прикри с чантата като с щит. Той разбираше, че е дошла гибелта му.
Рамката широко се разтвори, но вместо нощна прохлада и аромат на липи в стаята нахлу миризма на мазе. Покойницата стъпи на перваза. Римски ясно виждаше петната от тлен по гърдите й.