В същия миг радостно, неочаквано кукуригане долетя от градината, от ниската постройка зад стрелбището, където държаха петлите и кокошките, участващи в програмите. Гласовитият дресиран петел тръбеше, възвестявайки, че утрото наближава от изток към Москва.
Дива ярост обезобрази лицето на момата, тя изпсува дрезгаво, а Варенуха изпищя пред вратата и се строполи от въздуха на пода.
Кукуригането се повтори, зъбите на момата скръцнаха и червената й коса настръхна. При третото кукуригане тя се обърна и излетя навън. А подир нея подскочи и се изпъна хоризонтално във въздуха като летящ купидон и Варенуха, прехвърча над бюрото и бавно мина през прозореца.
Старецът с бяла като сняг коса без нито едно черно косъмче, който доскоро беше Римски, се втурна към вратата, завъртя секрета, отвори и хукна по тъмния коридор. При завоя за стълбите напипа, стенещ от страх, копчето и стълбището светна. Там старецът, цял разтреперан, падна, защото му се стори, че върху него меко се стоварва Варенуха.
Римски препусна надолу и видя дежурния, заспал във вестибюла на един стол до касата. Пристъпи на пръсти край него и се измъкна през главния вход. На улицата му поолекна. Съвзе се дотолкова, че като се хвана за главата, можа да съобрази, че си е оставил шапката в кабинета.
От само себе си е ясно, че не се върна да я вземе, а пресече задъхан широката улица към отсрещния ъгъл при киното, където се мяркаше мъждива червена светлинка. След миг беше вече до нея. Никой не успя да го превари за таксито.
— За бързия влак за Ленинград, ще ти дам бакшиш — проговори старецът, като дишаше тежко и се хващаше за сърцето.
— За гараж съм — изрече с омраза шофьорът и се извърна.
Тогава Римски отвори чантата, извади петдесет рубли и ги подаде на шофьора през отворения преден прозорец.
След няколко мига раздрънканото такси летеше като вихър по Садовая. Пътникът подскачаше на седалката и в счупеното огледало над шофьора Римски виждаше ту неговите радостни очи, ту своите безумни.
Пред сградата на гарата Римски изскочи от колата и викна на първия срещнат човек с бяла престилка и метален номер на гърдите:
— Един първа класа, ще ти дам трийсет — и като ги мачкаше, заизважда от чантата банкноти. — Ако няма първа, вземи втора … ако не — трета!
Човекът с металния номер поглеждаше към светещия часовник и дърпаше банкнотите от ръцете на Римски.
След пет минути изпод стъкления купол на гарата изчезна бързият влак и се стопи в мрака. С него изчезна и Римски.
(обратно)Глава 15. Сънят на Никанор Иванович
Не е трудно да се досетим, че шишкото с червендалестата физиономия, настанен в стая №119 на клиниката, беше Никанор Иванович Босой.
Но той не се озова при професор Стравински веднага, а преди това се намери на едно друго място.
От другото място в спомените на Никанор Иванович не остана почти нищо. Помнеше само бюрото, шкафа и канапето.
Там с Никанор Иванович, на който всичко някак му се размазваше пред очите от високото кръвно и от душевната възбуда, бе проведен разговор, но разговорът излезе някак странен, объркан, или, по-точно казано, от този разговор нищо не излезе.
Първият въпрос, който зададоха на Никанор Иванович, беше:
— Вие сте Никанор Иванович Босой, председател на домсъвета на номер 302-бис на Садовая?
На което Никанор Иванович се разсмя със страшен смях и отговори буквално така:
— Да, аз съм Никанор, разбира се, че съм Никанор! Но какъв председател съм, да му се не види!
— Тоест как така? — попитаха Никанор Иванович с присвити очи.
— Ами така — отговори той, — ако бях председател на място, щях веднага да разбера, че той е нечиста сила! Как иначе?! Пенснето му пукнато… целият в дрипи… ясно, че такъв човек не може да бъде преводач на никакъв чужденец!
— За кого говорите? — попитаха Никанор Иванович.
— За Коровиев! — викна Никанор Иванович. — Залостил се в кооперацията ни, в апартамент номер петдесет! Пишете: Коровиев! Трябва веднага да бъде заловен. Пишете: шести вход, там е.
— Откъде взе валутата? — мило попитаха Никанор Иванович.
— Боже праведни, боже всемогъщи — закаканиза Никанор Иванович, — ти всичко виждаш, пък на мене така ми се пада. Не съм и сънувал никаква валута, не съм и подозирал, че има някаква си валута! Господ ме наказа за прегрешенията ми — нареждаше прочувствено Никанор Иванович и ту закопчаваше ризата си, ту я откопчаваше, ту се кръстеше. — Вярно е, взимал съм! Взимал съм, но само наши, съветски! Не отричам, давах квартири срещу рушвет, случвало се е. Той и секретарят ни Пролежнев, и той е една стока! Откровено казано, в домсъвета всички са вагабонти… Но валута не съм взимал!