— И тъй, следващият номер от нашата програма — Никанор Иванович Босой, председател на домсъвет и управител на диетичен стол. Молим Никанор Иванович да заповяда!
В отговор прозвучаха дружни ръкопляскания. Смаяният Никанор Иванович облещи очи, а конферансието закри с ръка лицето си от светлината на рампата, намери го с поглед между насядалите и много мило го повика с пръст да се качи горе. Никанор Иванович не разбра как се озова на сцената.
Отдолу и отпред го заслепи светлината на разноцветните лампи и салонът с публиката веднага потъна в мрак.
— Е, Никанор Иванович, чакаме вашия пример изрече подкупващо младият артист, — предайте си валутата.
Настъпи тишина. Никанор Иванович си пое дъх и тихо заговори:
— Кълна се в бога…
Не успя да изрече тези думи и залата избухна в негодуващи викове. Никанор Иванович се смути и млъкна.
— Доколкото можах да разбера — подхвана конферансието, — вие искахте да се закълнете в бога, че нямате валута, така ли? — и погледна съчувствено Никанор Иванович.
— Да, точно така е, нямам — отвърна Никанор Иванович.
— Добре де — обади се артистът, — но извинете за нескромния въпрос: откъде тогава се взеха тези четиристотин долара, намерени в тоалетната на апартамента, чиито единствени обитатели сте вие и вашата съпруга?
— Вълшебни са! — каза с нескрита ирония някой в тъмната зала.
— Тъй вярно, вълшебни — плахо отвърна Никанор Иванович неизвестно кому: на артиста или на тъмната зала — и обясни: — нечистата сила ми ги подхвърли, оня карираният, преводачът.
Залата пак изрева негодуващо. А когато се възцари тишина, артистът каза:
— Чухте ли какви Лафонтенови басни ми се налага да изслушвам! Подхвърлили му четиристотин долара! Хайде вие кажете: всички вие се занимавате с валутни далавери! Питам ви като специалисти — това възможно ли е?
— Ние не се занимаваме с валутни далавери — чуха се откъм залата отделни обидени гласове, — но това наистина е невъзможно.
— Напълно съм съгласен — заяви категорично артистът, — но бих искал да ви попитам: какво може да се подхвърли?
— Дете! — викна някой от залата.
— Абсолютно вярно — потвърди конферансието, — дете, анонимно писмо, прокламация, адска машина и какво ли не още, но четиристотин долара няма да подхвърли никой, понеже такъв идиот в природата не съществува — и като се обърна към Никанор Иванович, артистът добави укорително и тъжно: — Вие много ме наскърбихте, Никанор Иванович! Толкова се надявах на вас. И тъй, нашият номер не се получи.
В залата се чу свиркане по адрес на Никанор Иванович.
— Абе личи си, че прави далавери с валута! — викнаха откъм залата. — Заради такива като него и ние страдаме невинно!
— Не го ругайте — каза меко конферансието, — той ще се разкае — и като обърна към Никанор Иванович плувнали в сълзи сини очи, добави: — Хайде, идете си на мястото, Никанор Иванович.
После артистът звънна със звънчето и заяви високо:
— Антракт, негодници!
Потресеният Никанор Иванович, станал толкова неочаквано участник в театрална програма, се озова пак на своето място на пода. Сега му се присъни, че залата потъна в пълен мрак, а по стените изскочиха червени пламтящи думи: „Предайте си валутата!“ После завесата отново се разтвори и конферансието призова:
— Моля на сцената да излезе Сергей Герардович Дънчил.
Дънчил се оказа благообразен мъж някъде към петдесетте, но имаше вид на човек, който съвсем се е изоставил.
— Сергей Герардович — обърна се към него конферансието, — ето, вече месец и половина откакто сте тука и упорито отказвате да предадете останалата ви валута. Нашата страна има нужда от нея, а на вас тя ви е абсолютно излишна и въпреки това вие упорствате. Интелигентен човек сте, много добре разбирате всичко и все пак не желаете да ми помогнете.
— За съжаление не мога нищо да направя, тъй като нямам повече валута — спокойно отвърна Дънчил.
— В такъв случай нямате ли поне брилянти? — попита артистът.
— Брилянти също нямам.
Артистът наведе глава и се замисли, после плесна с ръце. От кулисите на сцената излезе дама на средна възраст, модерно облечена, тоест с манто без яка и съвсем малка шапка. Дамата изглеждаше разтревожена, а Дънчил я погледна, без да му мигне окото.
— Коя е тази дама? — попита конферансието Дънчил.
— Това е жена ми — отговори с достойнство Дънчил и погледна с известно отвращение дългия врат на дамата.
— Мадам Дънчил, обезпокоихме ви по следния повод — обърна се конферансието към дамата, — искаме да ви попитаме дали съпругът ви разполага с още валута?