— Той тогава предаде всичко — отвърна развълнувана мадам Дънчил.
— Така — каза артистът — е, щом е така, значи е така. След като е предал всичко, ще се наложи незабавно да се разделим със Сергей Герардович — няма как! Сергей Герардович, ако желаете, можете да напуснете театъра — и артистът направи царствен жест.
Дънчил спокойно и с достойнство се обърна и се запъти към кулисите.
— Момент, моля! — спря го конферансието. — Позволете ми на сбогуване да ви покажа още един номер от нашата програма — и той пак плесна с ръце.
Задната черна завеса се вдигна и на сцената излезе млада красавица с бална рокля, тя държеше в ръце златно подносче, на което беше сложена дебела пачка, вързана с панделка от бонбониера, и брилянтено колие, сипещо сини, жълти и червени искри.
Дънчил отстъпи крачка назад и пребледня като платно. Залата замря.
— Осемнайсет хиляди долара и колие за четиристотин хиляди, и то златни — обяви тържествено артистът. — Сергей Герардович е скрил в Харков, в апартамента на своята любовница Ида Херкулановна Ворс, която имаме удоволствието да видим и която бе така любезна да ни помогне да открием тези безценни, но безцелни в ръцете на частно лице съкровища. Много ви благодарим Ида Херкулановна.
Красавицата се усмихна, зъбите й блеснаха, а гъстите й мигли трепнаха.
— Зад вашата маска на уверено достойнство — обърна се артистът към Дънчил — се крие алчен паяк и отвратителен измамник и лъжец. С тъпия си инат вие ни мъчихте цял месец и половина. Да, сега си вървете в къщи и нека адът, в който ще ви хвърли вашата съпруга, ви бъде заслуженото наказание.
Дънчил се олюля и сигурно щеше да падне, но нечии съчувствени ръце го подкрепиха. В този миг предната завеса падна и скри всички, които бяха на сцената.
Бесни ръкопляскания така разтърсиха залата, че на Никанор Иванович му се стори, сякаш светлините в полилеите заподскачаха. Когато предната тъмна завеса се вдигна пак, на сцената нямаше никой освен самотния артист. Той предизвика втори взрив от ръкопляскания, поклони се и заговори:
— В лицето на този Дънчил в програмата ни взе участие едно същинско магаре. Нали вече имах удоволствието да ви обясня вчера, че укриването на валута е безсмислено. Защото никой и при никакви обстоятелства не може да я използува, уверявам ви. Да вземем например този Дънчил. Той получава огромна заплата и не му липсва нищо. Има разкошен апартамент, жена и красива любовница. Но вместо да предаде валутата и скъпоценните камъни и да си живее тихо и мирно без каквито и да било неприятности, този сребролюбив кретен дочака да бъде публично изобличен и на всичкото отгоре си докара сериозни семейни неприятности. И тъй, кой ще предаде валута? Няма ли желаещи? В такъв случай следващият номер от нашата програма ще бъде изпълнен от известния драматически талант, артиста Сава Потапович Куролесов, поканен специално, за да рецитира откъси из „Скъперникът рицар“ от поета Пушкин.
Обещаният Куролесов не закъсня да се появи на сцената и се оказа висок, месест, гладко обръснат мъж, с фрак и бяла папийонка.
Без каквито и да било предисловия той направи мрачна физиономия, свъси вежди и подхвана с неестествен глас, поглеждайки изкосо към златното звънче:
— Тъй както млад безделник чака среща със някаква развратница лукава… (Пр. Р. Ралин)
Куролесов разказа за себе си куп лоши неща. Никанор Иванович го чу как си призна, че нещастна вдовица коленичила с вопли пред него под дъжда, но не трогнала закоравялото сърце на артиста. Преди този сън Никанор Иванович не познаваше нито една творба от поета Пушкин, но познаваше отлично самия поет и по няколко пъти на ден произнасяше изречения като: „Ами наема за апартамента Пушкин ли ще го плаща?“ или „Значи, лампата на стълбището Пушкин я е свил, така ли?“, „Значи, нафтата Пушкин ще я купува, а?“
Сега, след като се запозна с едно от произведенията му, Никанор Иванович се натъжи, представи си коленичилата жена, останала със сирачетата си под дъжда, и неволно си каза: „Ама че отвратителен тип е този Куролесов!“
А Куролесов повишаваше непрекъснато глас и продължаваше да се кае, с което съвсем обърка Никанор Иванович, защото изведнъж взе да се обръща към някого, дето го нямаше на сцената, и да си отговаря сам вместо отсъствуващия, като наричаше себе си ту „господарю“, ту „бароне“, ту „татко“, ту „сине“ и говореше ту на „вие“, ту на „ти“.
Никанор Иванович разбра само едно, че след като извика: „Ключовете ми къде са? Ах, моите ключове …“ — артистът бе сполетян от жестока смърт, строполи се на пода, захърка и взе да си развързва внимателно папийонката.