След като умря, Куролесов стана, отърси праха от панталона си, усмихна се фалшиво и излезе, придружен от вяли ръкопляскания. А конферансието заговори така:
— Ние чухме „Скъперникът рицар“ в блестящото изпълнение на Сава Потапович. Този рицар се е надявал, че ще го наобиколят пъргави нимфи и ще му се случат още много приятни неща. Но, както видяхме, не стана нищо подобно и нито нимфи го обкръжиха, нито музите го споходиха, нито успя да вдигне палати, а тъкмо обратното, свърши много зле, поразен от удар, опъна петалата и издъхна върху сандъка с валутата и скъпоценните камъни. Предупреждавам, че ако не предадете валутата, и на вас ще ви се случи същото, ако не и нещо по-лошо.
Дали поезията на Пушкин оказа такова силно въздействие, или прозаичната реч на конферансието, но от залата изведнъж се чу свенлив глас:
— Аз ще предам валута.
— Много ви моля, качете се на сцената! — покани го учтиво конферансието, като се взираше в тъмната зала.
На сцената излезе нисък рус гражданин, ако се съди по лицето му, не беше се бръснал от три седмици.
— Извинете, как се казвате? — осведоми се конферансието.
— Николай Канавкин — обади се срамежливо появилият се.
— А, много ми е приятно, гражданино Канавкин, и тъй?
— Предавам ги — тихо каза Канавкин.
— Колко?
— Хиляда долара и двайсет златни монети по десет рубли.
— Браво! Това ли е всичко, други нямате ли? Конферансието впери поглед право в очите на Канавкин и на Никанор Иванович даже му се стори, че от този поглед бликнаха лъчи, пронизващи Канавкин като рентгенови. Всички в залата затаиха дъх.
— Вярвам ви! — възкликна най-сетне артистът и угаси погледа си. — Вярвам ви! Тези очи не лъжат. Толкова пъти вече повтарям: най-голямата ви грешка е, че недооценявате значението на човешките очи. Разберете, че езикът може да скрие истината, но очите — никога! Задават ви неочакван въпрос и вие не трепвате дори, само за миг се овладявате и вече знаете какво да кажете, за да скриете истината, казвате го твърде убедително и на лицето ви не трепва нито едно мускулче, но уви, разтревожена от въпроса, истината изскача за миг от дъното на душата в очите ви и край на всичко. Виждат я и вие сте заловен!
Като изрече, и то много разпалено, тази крайно убедителна тирада, артистът попита меко Канавкин:
— Къде са скрити?
— У леля ми Пороховникова, на Пречистенка …
— А! Момент… ама… у Клавдия Илинична ли?
— Да.
— Ах, да, да, да, да! Хубавата малка къща? Срещу градинката? Но да, разбира се, знам я, знам я! Ами къде сте ги напъхали?
— В мазето, в кутия от бисквити „Ейнем“…
Артистът плесна с ръце.
— Но на какво прилича това? — възкликна той с горчивина. — Ами че нали ще мухлясат там, ще плесенясат. Е, кажете, може ли на такива хора да се доверява валута? Бога ми — същински деца!
Канавкин също разбра, че е постъпил зле, направил е пакост, затова наведе рошавата си глава.
— Парите — продължи артистът — трябва да се съхраняват в държавната банка, в специални сухи и добре охранявани помещения, а не в лелиното ви мазе, където, между другото, и плъховете могат да ги изядат. Не ви ли е срам, Канавкин! Възрастен човек!
Канавкин вече не знаеше къде да се дене и само човъркаше с пръст пеша на сакото си.
— Е, нищо, нищо — поомекна артистът, — било каквото било… — после неочаквано добави: — Впрочем хайде да свършим всичко отведнъж, хем да не разкарваме излишно колата … леля ви също има, нали? А?
Канавкин, който не беше очаквал подобен обрат, трепна и в театъра настъпи мълчание.
— Е, Канавкин — с мек укор каза конферансието, — аз го хваля, хваля, а той взе, че се запъна! Та това е нелепо, Канавкин! Нали току-що ви обясних за очите. Веднага си личи, че и леля ви има. Хайде, защо ни измъчвате напразно?
— Има! — викна с отчаяна смелост Канавкин.
— Браво! — викна и конферансието.
— Браво! — страшно изрева салонът.
Когато всички утихнаха, конферансието честити на Канавкин, стисна му ръка, предложи му колата да го откара до в къщи и заповяда някому зад кулисите да се отбие със същата кола за лелята — да я покани да заповяда на представление в женския театър.
— Ах, исках да ви попитам — леля ви да е казвала къде си крие валутата? — осведоми се конферансието, предлагайки любезно на Канавкин цигара и горяща клечка кибрит. Канавкин запали и някак мъченически се усмихна.
— Вярвам ви, вярвам — въздъхна артистът, — тая дърта стипца не на племенника си, на дявола няма да каже. Но нищо, ще се опитаме да събудим човешки чувства в сърцето й. Може би още не всички струни са се скъсали в сарафската й душица. Всичко добро, Канавкин!