Скоро след алата до хълма стигна втората кохорта, изкачи се още по-високо и опаса хълма като венец.
Най-сетне дойде и центурията, командувана от Марк Плъходава. Тя се беше проточила в две вериги отстрани на пътя, а помежду им, охранявана от тайната стража, вървеше каруцата с тримата осъдени; на вратовете им бяха окачени бели дъски с надпис „разбойник и метежник“ на два езика — арамейски и гръцки. Зад каруцата на осъдените следваха други, натоварени с току-що издялани греди с напречници, въжета, лопати, кофи и брадви. В тези каруци бяха шестимата палачи. Зад тях яздеха центурионът Марк, началникът на храмовата стража на Иерушалайм и оня човек с качулката, с когото Пилат беше водил кратък разговор в затъмнената стая на двореца.
Процесията завършваше с верига от войници и вече след нея вървяха към две хиляди зяпачи, които не се бяха уплашили от адската жега и желаеха да присъстват на интересното зрелище.
Към тези зяпачи от града се присъединиха сега и любопитните богомолци, пускани безпрепятствено в опашката на процесията. Сред острите възгласи на глашатаите, които придружаваха колоната и крещяха същото, което по пладне беше извикал Пилат, процесията се заизкачва по Плешивия хълм.
Алата пусна всички през долния пояс, а втората центурия пусна нагоре само онези, които имаха пряко отношение към екзекуцията, а после с бърза маневра пръсна тълпата в пръстен по целия хълм, тъй че тя се озова между пехотната верига горе и кавалерийската долу. Сега тя можеше да наблюдава екзекуцията през рядката верига на пехотинците.
И тъй, откакто процесията се беше изкачила на хълма, изминаха повече от три часа и слънцето вече се снишаваше над Плешивия хълм, но жегата все още беше нетърпима и войниците от двете вериги страдаха от нея и от скуката, проклинаха в душите си тримата разбойници и искрено им желаеха час по-скоро да умрат.
Дребният командир на алата с мокро чело и потъмняла на гърба от пот бяла дреха се намираше в подножието на хълма при открития подстъп и начесто ходеше до коженото ведро в първи взвод, загребваше с шепи вода, пиеше и си мокреше чалмата. Олекваше му малко, той се отдалечаваше и пак почваше да крачи напред-назад по прашния път, водещ към върха. Дългият му меч се удряше в пристегнатия с връзки кожен ботуш. Командирът искаше да даде на кавалеристите си пример за издръжливост, но жалеше войниците и затова им разреши да направят пирамиди от забодени в земята копия и да хвърлят върху тях белите си наметала. Под тези палатки сирийците се криеха сега от безпощадното слънце. Ведрата се празнеха бързо и кавалеристите от взводовете ходеха поред за вода от долчинката в подножието на хълма, където в хилавата сянка на мършави черници вече пресъхваше от адската жега мътен поток. Там бяха спрели — дано уловят слабата сянка — и скучаещите коняри, които пазеха изнемощелите животни.
Отегчението на войниците и ругатните им по адрес на разбойниците бяха понятни. За щастие опасенията на прокуратора от възможни безредици по време на екзекуцията в омразния му град Иерушалаим не се оправдаха. А на четвъртия час от екзекуцията между двете вериги — пехотната горе и кавалерийската в подножието — не остана, въпреки всички очаквания, нито един човек. Слънцето изгори тълпата и я погна обратно към Иерушалаим. Зад веригата на двете римски центурии имаше само две бездомни псета, кой знае как попаднали тук. Но жегата беше изнурила и тях, те лежаха, изплезили езици, и дишаха тежко, без да обръщат внимание на зеленогърбестите гущери, единствените същества, които не се бояха от слънцето и сновяха сред нажежените камъни и някакви пълзящи растения с големи бодли.
Нито в наводнения от войска Иерушалаим, нито тук, на обкръжения хълм, някой се опита да отърве осъдените и тълпата се върна в града, защото наистина в тази екзекуция нямаше нищо интересно, а там, в града, вече бяха почнали приготовленията за настъпващия вечерта велик празник Пасха.
Във втория пояс римската пехота страдаше повече и от кавалеристите. Центурионът Плъходава позволи на войниците само да свалят шлемовете и да покрият главите си с бели кърпи, натопени във вода, но ги държеше прави и с копията в ръка. Той самият, също с кърпа на главата, но не мокра, а суха, се разхождаше близо до групата на палачите, без дори да свали от дрехата си сребърните лъвски муцуни, без да махне наколенниците, меча и шлема. Слънцето биеше право в центуриона без да му причинява страдания, а към лъвските муцуни не можеше да се погледне — ослепителният блясък на среброто, сякаш възвряло на слънцето, изгаряше очите.