„Боже! Защо се гневиш срещу него? Прати му смърт!“
Като написа това, той изхлипа без сълзи и пак раздра с нокти гърдите си.
Причина за отчаянието на Леви беше ужасният неуспех, постигнал Иешуа, а също и него, освен това и страшната грешка, която той, Леви, смяташе, че е извършил. Завчера Иешуа и Леви бяха в селото Витания, близо до Иерушалаим, там гостуваха на един градинар, който много беше харесал проповедите на Иешуа. Цялата сутрин двамата гости работиха в градината, помагаха на стопанина и смятаха привечер да се приберат по хлад в Иерушалаим. Но Иешуа ненадейно се разбърза, каза, че има в града неотложна работа и тръгна по пладне сам. Това беше първата грешка на Леви Матей. Защо, защо го пусна сам!
Вечерта Матей не можа да дойде в Иерушалаим. Повали го неочаквана и ужасна болест. Втресе го, тялото му пламна цялото в огън, зъбите му затракаха и той непрекъснато молеше за вода. Никъде не можеше да върви. Рухна върху чула в плевнята на градинаря и се мята на него до петък на разсъмване, когато болестта напусна Леви пак така неочаквано, както го бе връхлетяла. Макар че беше още изтощен и краката не го държаха, измъчван от предчувствие за беда, той се сбогува със стопанина и се запъти към Иерушалаим. Там разбра, че предчувствието не го е излъгало. Нещастието се беше случило. Леви беше в тълпата и чу как прокураторът обяви присъдата.
Когато поведоха осъдените към хълма. Леви Матей тичаше откъм веригата в тълпата любопитни, мъчеше се някак незабелязано да се обади на Иешуа, та да знае, че той, Леви, е тук с него, че не го е изоставил в последния му път и се моли смъртта да настъпи за Иешуа колкото може по-скоро. Но Иешуа, загледан в далечината, натам, където го откарваха, разбира се, не видя Леви.
И ето, изведнъж, когато процесията измина по пътя близо половин километър, Матей, който се блъскаше в тълпата до самата верига, бе осенен от проста и гениална мисъл, и в същия миг, какъвто беше избухлив, той се обсипа с проклятия, че не му е минала през ума по-рано. Войниците не вървяха в плътна верига, между тях имаше свободно място. С много ловко и точно пресметнато движение би могъл да се наведе, да се промъкне между двама легионери, да се втурне към каруцата и да скочи в нея. Тогава Иешуа щеше да бъде спасен от мъченията.
Един миг е достатъчен, за да промуши Иешуа с нож в гърба и да извика: „Иешуа! Аз те спасявам и си отивам заедно с теб! Аз, Матей, твоят верен и единствен ученик!“
И ако бог го благословеше с още един свободен миг, би успял да прониже и себе си, за да избегне смъртта на стълба. Впрочем последното малко интересуваше Леви, бившия бирник. Беше му безразлично как ще загине. Искаше само едно: Иешуа, който не беше причинил през живота си никому ни най-малкото зло, да бъде спасен от изтезанията.
Планът беше много добър, но работата беше там, че Леви не носеше нож. Нямаше и пукната пара.
Бесен от яд срещу самия себе си, Леви се измъкна от тълпата и хукна обратно към града. В пламналата му глава се блъскаше само една трескава мисъл: как веднага по какъвто и да било начин да намери в града нож и да успее да настигне процесията.
Стигна тичешком до градската порта, провирайки се сред многобройните кервани, влизащи в града, и видя вляво отворената врата на една фурна. Задъхан от тичането по нажежения път, Леви се овладя, влезе спокойно във фурната, поздрави стопанката, застанала зад тезгяха, помоли я да свали от лавицата най-горния самун — кой знае защо, той му бил харесал най-много — и когато тя се обърна, грабна мълчаливо и бързо от тезгяха онова, по-добро от което не можеше да има — наточен като бръснач дълъг фурнаджийски нож, — и веднага изхвърча навън. След няколко минути отново беше на пътя за Яфо. Но процесията вече не се виждаше. Той се затича. От време на време трябваше да се просва право в прахоляка и да лежи неподвижен, за да си поеме дъх. Лежеше така, учудвайки хората, които го отминаваха върху мулета или крачеха пеш за Иерушалаим. Той лежеше и слушаше как сърцето му силно тупти не само в гърдите, но и в главата, в ушите. Отпочиваше малко, после скачаше и продължаваше да тича, но все по-бавно и по-бавно. Когато съзря най-сетне дългата процесия, вдигнала прахоляк в далечината, тя беше вече в подножието на хълма.
— О, господи!… — изстена Леви, разбрал, че закъснява. И той закъсня.
Когато изтече четвъртият час от екзекуцията, терзанията на Леви достигнаха най-високата си точка и той изпадна в ярост. Стана от камъка и запокити на земята ножа, откраднат напразно, както мислеше сега, стъпка манерката и се лиши от вода, свлече от главата си кипата, вкопчи пръсти в рядката си коса и се запроклина.