Проклинаше се, крещеше безсмислени думи, ръмжеше и плюеше, хулеше баща си и майка си, родили на бял свят такъв глупец.
Като разбра, че клетвите и хулите не помагат и от тях в този пек не се променя нищо, той сви сухите си юмруци, вдигна ги зажумял към небето, към слънцето, което пълзеше все по-надолу, издължаваше сенките и отиваше да се потопи в Средиземно море, и поиска от господа незабавно чудо. Настояваше бог да прати веднага на Иешуа смърт.
Когато отвори очи, се убеди, че на хълма няма никакви промени с изключение на една: пламтящите петна върху гърдите на центуриона бяха угаснали. Слънцето пращаше лъчите си в гърбовете на екзекутираните, обърнати с лице към Иерушалаим. Тогава Леви закрещя!
— Проклинам те, господи!
Крещеше прегракнал, че се е убедил в божията несправедливост и няма намерение повече да му вярва.
— Ти си глух! — ревеше Леви. — Ако не беше глух, щеше да ме чуеш и да го убиеш веднага!
Примижал, Леви чакаше жупела, който ще се изсипе от небето и ще изпепели него самия. Но това не стана и без да разлепя стиснатите си клепачи, Леви продължи да крещи към небето язвителни и обидни слова. Крещеше, че е напълно разочарован и че има и други богове и религии. Да, друг бог не би допуснал такова нещо, никога не би допуснал човек като Иешуа да изгаря на слънцето върху този стълб.
— Аз съм се лъгал! — крещеше вече съвсем прегракнал Леви. — Ти си бог на злото! Или димът от кадилниците в храма е забулил съвсем очите ти, а ушите ти са престанали да чуват друго освен славословията на свещениците?! Ти не си всемогъщ бог! Ти си черен бог! Проклинам те, боже на разбойниците, техен покровител и душа!
В този миг нещо лъхна в лицето на бившия бирник и нещо зашумоля под краката му. Леви усети още един повей, отвори очи и видя, че всичко на света, дали под въздействието на неговите проклятия или по силата на други причини, се беше променило. Слънцето беше изчезнало, преди да стигне морето, в което потъваше всяка вечер. Откъм югозапад страшно и неотвратимо се беше надигнал буреносен облак и го беше погълнал. Краищата му вече кипваха в бяла пяна, черният му димящ търбух хвърляше жълти отблясъци. Облакът боботеше и от него се проточваха от време на време огнени нишки. По яфския път през сухата Гионска долина над шатрите на богомолците летяха стълбове прах, погнати от извилия се внезапно вихър. Леви млъкна, мъчеше се да проумее дали бурята, която ще се разрази сега над Иерушалаим, ще донесе някаква промяна в съдбата на нещастния Иешуа. Щом видя огнените нишки, разсичащи облака, той взе да се моли гръм да удари стълба на Иешуа. Загледан с разкаяние в още непогълнатото от облака чисто небе, където лешоядите се издигаха, за да избягнат бурята, Леви си помисли, че като безумец избърза с проклятията си. Сега бог няма да го послуша.
Обърнал взор към подножието на хълма, Леви прикова поглед към мястото, където беше пръснат кавалерийският полк, и си даде сметка, че там бяха станали значителни промени. От високото Леви можа добре да види как войниците се суетяха, измъкваха копията от земята, загръщаха се с наметалата, как конярите тичаха в тръс към пътя, повели за юздите враните жребци. Полкът си тръгваше, това беше ясно. Прикрил с ръка лице от шибащия прах, Леви плюеше и се мъчеше да проумее какво може да означава това, че кавалерията се кани да си тръгва? Премести поглед по-нагоре и различи фигурка в пурпурно военно наметало, която се изкачваше към площадката на екзекуцията. Тогава сърцето на бившия бирник изтръпна от предчувствие за радостен край.
Онзи, който се изкачваше на хълма през петия час от страданията на разбойниците, беше командирът на кохортата, пристигнал от Иерушалаим с ординареца си. Плъходава даде знак, веригата на войниците се разтвори и центурионът отдаде чест на трибуна. А той отведе Плъходава встрани и му прошепна нещо. Центурионът втори път отдаде чест и се запъти към групата палачи, насядали по камъните в подножието на стълбовете. Трибунът на свой ред тръгна към оня, който седеше на трикракото столче, и седналият учтиво се изправи насреща му. И на него трибунът тихо каза нещо и двамата отидоха при стълбовете. Съпроводи ги и началникът на храмовата стража.
Плъходава погледна с погнуса мръсните дрипи, захвърлени на земята до стълбовете, дрипи, които доскоро са били облекло на престъпниците и от които палачите се бяха отказали. Той повика двама от тях и заповяда:
— Елате с мене!
От най-близкия стълб долиташе дрезгава безсмислена песничка. Окаченият На него Гестас към края на третия час от екзекуцията беше полудял от мухите и слънцето и сега тихо пееше нещо за гроздето, но все пак поклащаше от време на време главата си с чалмата и тогава мухите вяло се вдигаха от лицето му и отново го накацваха.